Майсторите на желязо

Няколко дни преди Кадилак с нежелание да реши да скъса с кариерата си като конструктор на летящи машини господарят Хиро Яма-Шита беше тръгнал към Херън Пул. Съпроводен от обичайния си антураж от сто самураи и също толкова пеши войници, той се качи на кораба си в червено и златно и потегли по река Хъдсън. В На-юк, последното речно пристанище в неговите владения, се прехвърлиха на три големи джонки, които ги извозиха през пролива Нио-йоко в открито море на юг до Арон-гирен, а след това на север до пристанище Ба-сатана.

Пътуването на Яма-Шита щеше да е много по-кратко, ако беше пресякъл Хъдсън в Ари-бани и оттам до Ба-сатана по главното шосе изток-запад, но в случая разстоянието не беше пречка. Той предпочиташе да остане колкото се може по-дълго в среда, над която има пълен контрол. Яма-Шита беше минал триумфално през владенията на близкия си съюзник Се-Ико, но те бяха далеч от централната власт. Земите на неговия приятел Мин-Орота бяха много по-уязвими.

Разстоянието от Ари-бани до Ба-сатана по суша беше сто и седемдесет мили — само четири дни пътуване. Проблемът беше, че първите осемдесет мили минаваха през владението на семейството на шогуна То-Йота. От неговата най-южна точка в Нио-йоко маршрутът минаваше през голямата река, която отделяше Ни-Исан от облачните хора. Докато пресичаше тяхната територия, по целия път групата щеше да бъде изложена на любопитни погледи. Не. Яма-Шита предпочиташе комфорта и уединението на собствената си територия, особено когато пренасяше ценен товар.

В един сандък, пълен наглед с красива коприна, беше скрит двигателят, захранвал оригиналния летящ кон на дългото куче. Преди месеци Яма-Шита се беше опитал да имитира разрушаването му, но по-късно беше получил няколко тревожни сигнала, че измамата не е успяла. Поне двама пратеници на шогуна бяха включени в също толкова безуспешни опити да убедят някои зле настроени членове на семейството му да потвърдят съществуването на двигателя или да разкрият сегашното му скривалище.

На тези глупаци не им стигна ума да разберат, че той никога няма да включи някои завистливи или недостойни роднини в такава деликатна работа. Избраните тайни доносници бързо го информираха за направените опити за сближение и за изтъкнатите мотиви. Каквито и да бяха личните им различия, лоялността към семейството взе връх над клетвите им към шогуна. Те бяха мотивирани и от силно чувство на самосъхранение. Яма-Шита беше издигнат на власт, защото беше ликвидирал безмилостно всеки достатъчно глупав да се противопостави на политиката му или да оспори лидерството му — открито или тайно. Приятел или роднина, майка или дете, той не беше пожалил никого. И възрастта не го беше омилостивила.

Единствената заплаха за нарастващата му мощ и влияние идваше от неговите съседи, То-Йота. Въпреки ролята на семейството му в довеждането им на власт и солидната подкрепа, която беше оказал на шогуната в миналото, Яма-Шита знаеше, че този съюз е несигурен, наситен със завист и подозрение. Тридесетгодишното сливане между семействата Яма-Ха и Мацу-Шита беше създало застрашителна комбинация на богатство и военна мощ, а беше добре известно, че владетелите често се обръщат срещу онези, които са ги подкрепили. Достатъчен беше дори само един убедителен претекст, който да може да се използва за изфабрикуване на необходимата подкрепа. Сдушена глутница подсмърчащи помияри могат винаги да победят един планински лъв — но пък това рядко се случваше. Изправени пред смела енергична съпротива, повечето страхливи мелези винаги бяха склонни да дебнат отдалеч.

Същото беше и с кучетата от глутницата на То-Йота. Някои щяха да последват лидерите си сляпо, други щяха да подвият опашка — или дори да избягат, ако битката се окажеше много трудна или много кръвопролитна. Въпреки това би било глупаво да се подценяват ресурсите на шогуната. По някакъв начин Йориномо беше научил за предварителния план да се възкреси тъмната светлина. Слуховете — защото засега това бяха наистина само слухове — бяха подкрепени от неочакваното му участие в прекарването на вещицата, която идиотът То-Шиба беше приел в леглото си.

Ако можеше да й се вярва, не можеха да се повдигнат никакви обвинения срещу него или неговия съучастник Кио Мин-Орота — но можеше ли да й се вярва? Яма-Шита имаше малко основания за самодоволство. Единадесетте убийци, които бяха изпратени да я убият в две групи от по трима и една от петима, изчезнаха безследно. Това не предвещаваше нищо добро. Той се съмняваше, че генералният консул е предвидил и дори, че е имал намерение да защити чуждестранната курва от такива верни професионалисти. Не. Друга, невидима ръка се беше намесила тук и Яма-Шита се досещаше чия е тя. Ако беше прав за предположенията и намеренията на противниците си, щеше да е неразумно двигателят да остане у него. Поради тази причина го беше взел със себе си. Кио Мин-Орота силно желаеше да сподели плодовете от това рисково предприятие. Беше правилно и честно да сподели и рисковете — нещо, което досега той определено не искаше да направи.