Читаем Майсторите на желязо полностью

Като постоянна сянка на Кадилак, Стив също беше включен в това временно изключение, но от него все още се изискваше да се покланя, когато се обръщат към него, и да гледа настрани в присъствието на самурай. Той го правеше — но пък така можеше да наблюдава скришом Кадилак. Когато беше сред новите си господари, мютът много се стараеше да държи лицето си безизразно като техните. Плейнфолк наричаха джапите „мъртвешки лица“ поради носените от тях страховити метални маски, но истинските им лица под тях бяха също толкова безжизнени. Те наистина бяха странни хора — а при нахокване от високопоставен или някоя наистина лоша новина ставаха още по-безжизнени. Рядко си позволяваха да се засмеят, и то само сред равни или само когато висшестоящият даде знак.

Днес Кадилак не се справяше много добре. Стив знаеше, че мютът е мислил много какво да облече и как да се държи, когато се изправи, за да получи своя дял от наградата, която сигурно щяха да му връчат. Но това нямаше да стане. Когато Стив и двамата му приятели изпълнеха плана си, единственото, което динките щяха да им дадат, беше примка на шията — ако имаха късмет; или вряща вода — ако нямаха. Но мютът още не го знаеше.

След като се поклони дълбоко, Кадилак попита дали, предвид на миналия и сегашния му принос, ще му разрешат да доведе един зрител. Шигамицу вече му беше казал, че е поставил този въпрос в двореца. Отговорът беше „не“. Един час преди пристигането на изтъкнатите гости той и другите двама летци трябваше да останат в къщата, която Мин-Орота великодушно им беше предоставил, и не биваше да излизат, докато не ги извикат. Същото се отнасяше и за тревната маймуна, която Кадилак беше взел за помощник.

Кадилак и Стив приеха тази заповед с поредния поклон и останаха с наведени глави, докато Шигамицу и двамата му помощници не си тръгнаха. Когато се изправиха, Стив видя, че върху гордостта на Кадилак е нанесен унищожителен удар; очакванията му бяха жестоко разбити.

— Не ме гледай — каза Стив. — Знаеше, че ще стане така, но предпочете да си завреш главата в пясъка.

Мютът, който обикновено намираше какво да отговори, този път не каза нищо. Стив също. Кадилак винаги демонстрираше известна защитна арогантност, но тази страна на характера му беше нараснала невероятно поради изключителните привилегии, дадени му от Мин-Орота и неговите подчинени. В старанието си да подражава на Стив Кадилак беше забравил вътрешните си сили, истинската си природа и наследството си като дете на Плейнфолк. В желанието си да скъса с миналия си живот в полза на новото си съществуване той беше сляп за факта, че изцяло зависи от покровителството на майсторите на желязо. Сега си плащаше за това и Стив не можеше да направи нищо, освен да стои настрана и да чака, докато не дойде време да събере парчетата от разбитото му самочувствие.

— Какво ще правим?

— Мисля, че по-важен е въпросът какво ще правят те — отвърна Стив. — Във всеки случай нямам намерение да чакам, за да разбера.

Кадилак обаче беше прекалено зает със себе си, за да разбере него.

— И все пак какво?

— Ще взема един от самолетите и ще отлетя с Клиъруотър. И ако имаш ум в главата, и ти ще направиш същото.

Това накара мюта да погледне отвъд руините на някога обещаващата си кариера.

— Ти си луд. Няма да можеш да избягаш.

— Да имаш по-добра идея?

— Не, но… — Кадилак се огледа и понижи глас. — На парада утре ще има осем пилоти. Дори ако успеем да откраднем два самолета, те ще ни последват.

— Значи трябва да се постараем да направим това невъзможно…

Очите на Кадилак затрепкаха неспокойно.

— Искаш да кажеш… да извадим ракетите от строя?

— Нещо такова. — Стив още не беше готов да разкрие картите си. — Някакви възражения?

— Не знам. Не съм сигурен. — Кадилак пак се огледа. — Трябва да помисля.

— Нямаме време! — изсъска Стив. — Утре е единственият ни шанс. Трябва да опитаме!

— Но как ще…

— Няма значение как! Искаш ли да го направиш? Да или не?

Кадилак въздъхна тежко.

— След като нямам други възможности, отговорът е „да“. Доволен ли си?

— Не изглеждаш много убеден. Но връщане няма. Няма да можеш да се обърнеш и да кажеш: „Съжалявам, господарю Шигамицу, не исках“.

— Знам! Не съм идиот, Брикман. Само че всичко става толкова бързо… — Той кимна към оживената работилница. — Скъсах си задника да направя всичко това. А сега ти искаш да ти помогна да го унищожиш!

— Да — каза Стив. — Преди то да унищожи теб!

Това беше вярно и Кадилак го знаеше. Лицето му се разкриви, докато се мъчеше да намери изход — досущ като риба, която се мъчи да се откачи от куката.

— Не си ми казал как ще извадим от строя ракетите.

— Не е необходимо.

— Но…

— Точка! Вече е подготвено.

Кадилак можеше и да знае бъдещето си, но не знаеше какви точно чувства изпитва към Стив.

— Лъжец! Нали ми даде дума!

Стив се озъби.

— Да, вярно е! Двойната измама беше единственият начин да ти спася задника! Ако го бяхме направили, както искаше ти, сега щяхме да стоим тук и да кършим ръце. Или да сме трупове! По моя начин имаме по-голям шанс да стигнем до Уайоминг. Така че престани с тези глупости и почвай да помагаш.



Перейти на страницу:

Все книги серии Войните на Амтрак

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза