Малтийска следа

— Точно затова се спрях на вас и сега. Тук възниква ситуация, Малоун. Която може и да се окаже по-сериозна, отколкото първоначално си мислех. Трябва ми помощта ви. Ще удвоя хонорара.

Музика за ушите му; за щастие, разполагаше с няколко свободни дни.

Но той искаше да знае повече.

— Какво точно искате от мен?

— Да се свържете с малтийските рицари. — Грант постави пръстена на масата. — За начало разпитайте защо убитият във вилата е носил този пръстен. После се опитайте да откриете колкото се може повече за връзката с Мусолини. Нямам претенции как точно ще изпълните задачата.

Това в превод означаваше: няма нужда да се съобразяваш с тукашните наказателни закони. Но бе длъжен да попита:

— Само това ли ще ми кажете? Доста мъгляво звучи.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите лукса да задържа останалата информация за себе си, докато направя някои проверки. Може да се окаже нищо. Да сме тръгнали по грешна следа.

— И какво търсим?

Грант не отговори. Малоун вдигна рамене.

— Е, добре. Срещу сто хиляди евро мога да бъда добро ловно куче. Ще подуша наоколо и ще видим накъде води следата.

— Чудесно. Да се надяваме, че скоро ще имам повече яснота, която ще мога да споделя с вас.

— Мога ли поне да попитам какво очаквате?

— Очаквам една ситуация, свързана с Малта, да се разреши от само себе си.

13

Кастор слезе от колата.

С Чатърджи бяха пътували заедно от кулата „Мадлиена“ по крайбрежната магистрала до град Сейнт Поле Бей. Някога заспало рибарско селище, градът се намираше на едно от най-удобните за пристанище места в Малта и вече се беше разраснал като туристическа дестинация. Грозните бетонни сгради по крайбрежния булевард гъмжаха от скъпи ресторанти, кафенета и бутици, а непретенциозните хотели и невзрачните жилищни блокове с апартаменти за гости бяха претъпкани целогодишно.

Той зърна една от отбранителните кули, охраняващи брега с гордата си непристъпност. Още едно творение на Велик магистър, в случая Винякур, тя датираше от 1610 г. и беше една от пет еднакви кули, всичките гледащи към морето. Той поназнайваше това-онова за знаменития французин. Прекарал живота си като рицар, включително по времето на Великата обсада, той бил популярна фигура сред малтийците — нещо рядко за Велик магистър. Построеният от него виадукт снабдявал Валета с вода чак до началото на XX в.

Притихналият залив беше пълен със закотвени съдове — толкова нагъсто, че покриваха водата като килим. Малко по-нататък се виждаше островчето, където според легендата апостол Павел бе стъпил на сушата. Интересна история! През 60 г. след Христа двеста седемдесет и пет затворници били откарани в Рим, за да бъдат съдени. Сред тях бил и Павел. Корабът им бил повреден от ужасна буря и две седмици дрейфувал в морето, докато не се разпаднал недалече от тези брегове. Макар да не умеели да плуват, всички затворници благополучно се добрали до брега. Събитието бе описано в Библията, където се казваше:

И след като се спасиха тия, дето бяха с Павла, познаха, че островът се казва Малта. Туземците иноплеменници показаха към нас необикновено човеколюбие; приеха ни всички и понеже валеше дъжд и беше студено, накладоха огън.

Историята продължава нататък: на брега Павел бил ухапан от отровна змия, но оживял, което местните приели като знак, че не е обикновен човек. Не, определено не бил. По-скоро, блестящ бунтар. Като него самия.

Кастор стоеше пред величествената църква — една от общо 360-те, разпръснати из острова, като тази беше висока сграда в цвят охра с камбанария, увенчана с изящен шпил, и красив купол, ярко открояваща се на фона на безличните сгради по сенчестата улица. За трийсет години не се бе променило кой знае какво. Като млад свещеник в първата си енория той бе отслужил много литургии в тази църква. И още тогава бе забелязал, че на камбанарията има два часовника — единият истински, другият изкусно нарисувана оптическа измама, поставена там от суеверните малтийци, уж за да заблуждава дявола, когато дойде да прибира човешки души.

Двамата с Чатърджи влязоха през главния вход. Вътре си беше все същият нисък сводест таван; църквата беше спартански обзаведена и единствената й украса бяха сенките. До пейката на първия ред стоеше изправена самотна фигура.

— Влизай, приятелю. Имаме много да говорим.

Висок и едър, по-възрастен от Кастор, мъжът тръгна с твърда стъпка към тях по пътеката между пейките. Беше здравеняк, с гъста посивяла коса и редки бели бакенбарди. Лицето му беше кръгло, с меки черти, през кожата прозираха лилави и жълтеникави капиляри — вероятно в резултат от дълги години пушене.

Даниел Спаня.

Кастор го беше виждал само няколко пъти във Ватикана, с неизменното му черно расо, лилава шапчица на темето и сребърен нагръден архиепископски кръст. Днес обаче беше облечен с цивилни дрехи; нищо не издаваше църковния му сан.