Мейдей

Матос се усмихна за пръв път от момента, в който бе излетял от палубата на Нимитц. Нито един хеликоптер, пък бил той и Херкулес, не би могъл да се издигне на такава височина. Много малко самолети притежаваха подобни летателни параметри. Височинните свръхзвукови полети бяха запазен периметър на ракетите, специалните авиационни мишени, съвременните изтребители, бомбардировачи и разузнавателни самолети. Той щеше да бъде информиран, ако в района летеше приятелски самолет от такъв клас. Освен ако пилотът не се бе отклонил от курса. Оставаха две възможности. Може би ставаше дума за вражески самолет, което означаваше, че Матос няма да получи медал загдето го е свалил, но няма и да го изправят пред военен съд. Случаят щеше да се потули, а офицерите от ескадрата щяха тайничко да му завиждат. Подобни неща се бяха случвали и преди.

Втората възможност му се струваше по-вероятна. Профилът на летене на целта, която виждаше на радарния екран, бе твърде сходен с очаквания профил на авиационната мишена. Хеликоптерът сигурно е изстрелял две мишени — или по погрешка, или нарочно. Това трябва да е. Матос се почувства по-добре. В този случай кариерата му може би нямаше да пострада. Незабавно трябваше да се обади на Нимитц. Да им обясни ситуацията. Все още бе възможно да засече другата цел, да изстреля ракетата, да завие и да се пръждоса от това място. Отново сведе поглед към радарния екран. Разстоянието между ракетата и целта бързо намаляваше. Тридесет мили, двадесет мили, десет. След това ракетата и целта се сляха в едно. Матос кимна. Оръжието действаше. Това поне вече знаеха със сигурност. Но той продължаваше да се чуди кого беше улучил.

* * *

Джон Бери пусна водата, напълни мивката, а след това регулира крановете така, че течащата вода да е равна по количество на оттичащата се. Свали ръчния си часовник и го остави върху алуминиевата лавица. Единадесет часа и две минути. Часовникът му все още бе сверен според калифорнийското време. При пътуването със Стратън изтощението от смяната на часовите пояси не беше толкова мъчително както при обикновените реактивни самолети, но въпреки това причиняваше известна умора и дезориентация. Времето беше относително понятие. Тялото му бе настроено според нюйоркското време, часовникът му отчиташе часовете според калифорнийското, той всъщност се намираше в трета часова зона, а съвсем скоро щеше да кацне в Токио, където часовият пояс бе съвършено различен. Когато си беше у дома, времето се влачеше едва-едва; часовете, дните, седмиците сякаш продължаваха вечно. Това обаче не му бе попречило да остарее междувременно — всъщност времето дори ускоряваше процеса на стареене. Относително. Нямаше съмнение в това. Той се наведе над мивката и наплиска лицето си с топла вода.

* * *

Ракетата Феникс със своята подобрена маневреност извърши малка корекция в курса си и се самонасочи така, че да уцели широката част в корпуса на самолета, малко над предния ръб на крилото. Някъде в електрическите вериги, сензори и микрокомпютърни чипове на ракетата — мястото, в което бяха съсредоточени несъвършените й и крайно недостатъчни способности за преценка, сигурно по някакъв начин е бил регистриран фактът, че оръжието е достигнало целта си. И тъй като тази ракета Феникс не познаваше страх и колебания и нямаше инстинкт за самосъхранение, тя се удари право в целта, обричайки нея, а и себе си, на смърт и забвение.

* * *

Един мъж на средна възраст, който седеше на място 15А, погледна през прозореца. Забеляза някаква сребриста точка, отдалечена поне на миля от самолета. Премигна. Когато погледна отново, точката вече бе с големина на баскетболна топка и се намираше само на няколко инча от прозореца. Преди мозъкът му да успее да реагира по най-примитивния начин с отдръпване назад или с писък от страх, сребристото тяло влетя през прозореца, като отнесе по пътя си част от самолетния корпус, а също и главата и тялото на пътника. Ракетата изора и останалите две места на редицата — 15B и 15C — като разкъса телата на майката и съпругата на мъжа. Пътят на ракетата продължи през централната редица. Тя помете места D, E, F и G заедно със седящите в тях пътници и прекоси централната пътека. После изтласка пътниците от места H, J и K през корпуса на самолета навън към необятната небесна шир. Всичко, изпречило се на пътя на ракетата и попаднало на около ярд от двете й страни, бе засмукано след бързото разрушаване на корпусната стена. Седалките и седящите в тях хора бяха обезобразени до неузнаваемост, а тяхното бързо разрушаване и отломките и късовете, разхвърчали се на всички страни, превърнаха хората и предметите, намиращи се в близост до тях, в безвъзвратно смазани и разкъсани отломъци. Ракетата, която нямаше бойна глава, естествено, не предизвика експлозия, но ударната й сила имаше същия ефект върху предметите и телата, изпречили се на пътя й.