Мейдей

Старите му приятели във Вашингтон му подхвърляха мисии като тази, убедени, че му правят услуга. Той нямаше с какво друго да се занимава. Този път обаче започваше да си мисли, че май щеше да е по-добре, ако не го бяха открили по телефона в дома му. Хенингс имаше чувството, че всичките му пътувания като консултант до всевъзможни екзотични кътчета от земното кълбо и щедрите хонорари, които получаваше, са били само прелюдия към момента, в който приятелите му щяха да поискат от него някоя специална услуга. Такъв ли беше случаят? Хенингс сви рамене. Няма значение. Приятелите му бяха заслужили неговата лоялност и той щеше да оправдае очакванията им.

Капитан Слоун сочеше към един панел с уреди над конзолата. Лумис мрънкаше нещо. Слоун поклати глава. Очевидно беше недоволен.

— Проблем ли има, капитане?

Слоун вдигна поглед и се усмихна насила.

— Само обичайните трудности… адмирале. — Той замълча за миг и се замисли. — Един от високочестотните канали до Сан Диего не работи. Не можем да разберем защо. — Погледна към панела с уредите, сякаш пред него стоеше млад войник, качил се за пръв път на борда на кораб.

— Това ще забави ли операцията?

Слоун си помисли, че може и да я забави, но знаеше, че не това е правилният отговор.

— Не. Не би трябвало. Можем да осъществим връзката през Пърл. Става дума само за един етап от стандартната процедура. — Замълча отново. Чудеше се каква част от думите му стигат до съзнанието на Хенингс. — Бихме могли просто да го прескочим. Уредите, от които се нуждаем, са в изправност.

— Добре. Защото трябва да докладвам утре сутринта.

Слоун вече го знаеше. Прословутите работни закуски на командирите от Обединеното командване, на които старчоци със сълзливи очи преминаваха от разговори за голф към дискусии за евентуален ядрен холокост с лекотата, с която пианист виртуоз свири китка музикални потпури.

— Тази вечер имам запазено място за късен полет от Лос Анджелис. Трябва да тръгна от самолетоносача най-късно в шестнадесет часа.

— Мисията ще бъде завършена в най-скоро време.

— Добре. А сега имате ли нещо против да ми обясните защо се разпоредихте да ме доведат тук, капитане? — Зададе въпроса с учтивостта на истински джентълмен, която само допълнително подчерта съзнателно подбраните груби думи.

Слоун се стъписа за миг.

— Не съм се разпоредил… искам да кажа… мислех, че бихте искал да сте тук.

— Това… — Хенингс махна с ръка и посочи електронната апаратура — … това не означава почти нищо за мен. Бих предпочел просто да получа устен или писмен доклад от вас след приключването на изпитанията. Но, ако държите на присъствието ми тук, ще остана. — И се настани на един малък въртящ се стол.

— Благодаря ви, сър. Бих предпочел да останете. — Слоун не посмя да каже нищо повече. От мига, в който Хенингс стъпи на борда, Слоун се бе отнасял към него с хладно високомерие, но ето че му бе напомнено, в случай че случайно е забравил, че Рандолф Хенингс има високопоставени приятели. Нещо повече — беше му припомнена и старата поговорка: Адмиралът, макар и в пенсия, си остава истински кучи син!

Хенингс се загледа в Слоун, който започна да се рови из някакви документи, и едва в този момент си даде сметка, че Слоун отчаяно държи на присъствието му в тази стая, за да има съучастник в провеждането на предстоящите изпитания. Осъзна, че те всъщност извършваха криминално деяние. Но вече беше твърде късно, за да се откаже. Хенингс се постара да прогони тези тревожни размишления от съзнанието си и си наложи да мисли за други неща.

Слоун отново се обърна към електронната апаратура. Напрегнато се взираше в панела, но в действителност се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за Рандолф Хенингс. Служил във и около Виетнам. Колегите му го смятаха за сговорчив и добър човек, но с адмиралите, пенсионирани или не, човек никога не можеше да бъде съвсем сигурен. Те се променяха по-бързо и от времето в Северния Атлантик. Хенингс бе известен с упоритостта, с която преследваше набелязаните цели, но въпреки това не представляваше заплаха за по-старшите от него. Същите тези началници, изкачили се до върха в служебната йерархия, се бяха спрели именно на Хенингс за осъществяването на тази толкова деликатна мисия. Защото Хенингс се славеше като изключително надежден и дискретен човек. Подобно на малка лодчица, попаднала в килватера на голям боен кораб, и контраадмиралът от запаса Хенингс не се движеше със собствена скорост и следваше курс, начертан му от други хора. Въпреки това Слоун трябваше да се съобразява с него. Той се извърна и погледна Хенингс.

— Желаете ли кафе, адмирале?

— Не, благодаря.

Слоун все още не можеше да се съсредоточи върху проблема с електронната апаратура; мислите му продължаваха да са заети с предстоящото изпитание. Помисли си дали да не помоли Хенингс за малко повече информация, но реши, че това би било грешка. Във всеки случай Хенингс едва ли знаеше много повече от него самия.

— Сър, не мога да се свържа с Пърл.

Слоун погледна специалиста по електроника.

— Какво?

— Проблемът може да е при тях.