Мейдей

Той се приближи до единственото прозорче в стаята и вдигна черната щора. Спокойните води на океана подействаха като балсам за разтревожената му съвест. Припомни си деня, в който окончателно бе решил, че ще преценява подчинените си най-вече според личните им достойнства и на базата на тази преценка ще определя степента, в която да се доверява на техническите им съвети и препоръки. Хенингс винаги бе познавал и разбирал хората. Човешката природа не се променяше особено със смяната на поколенията. Ако през своите шестдесет и седем години Хенингс бе постигнал нещо наистина полезно, то бе умението му да вниква в същността на най-сложната машина на света. Хенингс умееше да чете в душите и сърцата на хората около себе си; бе надникнал и в душата на капитан трети ранг Джеймс Слоун и онова, което бе видял там, никак не му харесваше.

Старшина Лумис се извърна на стола си.

— Капитан Слоун? — Той посочи един от видеомониторите.

Слоун се приближи до екрана и прочете съобщението.

— Добри новини, адмирале. Хенингс спусна щората и се обърна.

Слоун заговори още докато четеше съобщението.

— Всички елементи са по местата си. F-18 е на позиция. C-130 също. Сега чакаме само потвърждение на изстрелването. — Той погледна дигиталния брояч. — Пет минути.

Хенингс кимна.

— Добре.

Слоун се замисли отново за рутинната процедура, която не бе успял да осъществи. Ако изпитанията не бяха толкова секретни, ако едно забавяне не криеше риск от прекратяване на цялата операция и ако прекратяването й не означаваше евентуална загуба на тактическо предимство в една бъдеща война, ако кариерата му не бе заложена на карта и ако Хенингс не го изучаваше непрекъснато със стоманеносивите си очи, ако не беше настъпил моментът флотът да си възвърне смелостта и самоуважението и ако проклетият дигитален часовник не бе започнал предстартовото броене… тогава той, може би, щеше да изчака.

Четири минути.

Видеодисплеят отново оживя и Слоун погледна краткото съобщение. Прочете го първо наум, засмя се, а след това го изчете на глас.

— От C-130 е била изстреляна целта, която е поела по курса без всякакви отклонения. Авиационната мишена се е ускорила до скорост два пъти по-висока от скоростта на звука и в момента се намира на височина от шестдесет и две хиляди фута. — Той погледна цифровия брояч. — След две минути и тридесет секунди ще инструктирам лейтенант Матос да започне проследяване на мишената, която ще трябва да унищожи в избран от него момент.

* * *

— Желаете ли още едно питие?

— Не, благодаря. Ще изчакам.

Джон Бери остави празната си чаша и вдигна поглед към стюардесата. Нейната черна, дълга до раменете коса контрастираше с бялата й блуза. Момичето имаше стройни бедра и тънка талия, а гримът й бе съвсем дискретен. Приличаше на модел от рекламна брошура на скъп тенисклуб. От началото на полета Бери вече няколко пъти бе разговарял с нея. Стюардесата почти бе приключила със сервирането на закуската и като че ли съвсем съзнателно се въртеше около него.

— Днес не е много пълно — отбеляза Бери и посочи с ръка полупразната предна част на салона.

— Тук не е. Но отзад е претъпкано. Радвам се, че се паднах да обслужвам пасажерите в първа класа. Всички места в туристическия салон са заети.

— Сезонът в Токио сигурно е в разгара си.

— Предполагам. Може би предлагат специална обиколка на заводите, произвеждащи електроника. — Тя се разсмя на собствената си шега. — Вие по работа ли пътувате или за удоволствие?

— И двете. За мен е удоволствие да пътувам по работа извън страната. — Откровенията понякога биваха изричани на най-необичайни места и в най-неподходящи моменти. За Джон Бери обаче моментът не беше чак толкова неподходящ. Младата стюардеса беше всичко онова, което Дженифър Бери не беше. Нещо повече — тя по нищо не приличаше на жената, в която се бе превърнала Дженифър Бери. — Шарън? — Той посочи табелката с името на стюардесата.

— Да, Шарън Крендъл. От Сан Франциско.

— Джон Бери. От Ню Йорк. Отивам по работа в Кабуши Стийл в Токио. А оттам продължавам с посещение в един металопреработвателен завод в Нагазаки. Програмата ми не включва никакви предприятия за производство на електроника. Пътувам до Япония два пъти в годината. Шефът винаги изпраща мен, защото съм най-високият сред подчинените му. Японците много държат на нещата, които ги отличават от западняците. Затова ниските търговски представители ги изнервят.

— Наистина ли? — Тя го изгледа с любопитство. После се ухили. — За пръв път чувам това. Шегувате ли се?

— Естествено. — Той се поколеба. Гърлото му пресъхна. Мисълта, че би могъл да покани тази млада жена да седне до него, го притесняваше. Но той искаше единствено да поговори с някого. Да убие свободното време. Да се престори поне за малко, че ситуацията в Ню Йорк не съществува.