Мейдей

Слоун винаги бе изпитвал необясним страх, преминаващ във фобия, породен от процедурата на предстартовото броене. Не сваляше очи от дигиталния дисплей. Използваше времето, за да ревизира още веднъж мотивите си и за да заздрави решимостта си. Да прецени всички плюсове и минуси. Осъвременената версия на Феникс бе оръжие, което би имало съдбоносно значение в случай на евентуална война, макар че ония идиоти в Конгреса действаха така, сякаш страната им никога повече нямаше да бъде въвлечена във военен конфликт. Едно дискретно изпитание на ракетата щеше да позволи на Обединеното командване да си направи съответните изводи за качествата й в бойна обстановка, щеше да даде отговор на въпроса дали повишената маневреност на това най-ново оръжие ще разшири степента на поразяване и ще доведе загубите на противника до сто процента.

След изпитанията върховното командване на флота щеше да знае с какво точно разполага, а политиците можеха да продължат с празното бръщолевене и преструвките. Без значение на това какво им готви бъдещето, американските военновъздушни сили щяха да разчитат на своето тайно оръжие. Русия можеше отново да се превърне в Съветски съюз, а студената война да стисне всички в ледената си прегръдка; американската армия обаче щеше да разполага с още по-мощен военен потенциал. А при равнището на съвременните технологии и най-малкото предимство беше от жизненоважно значение. Предимството, на което се надяваха. И от което всъщност се нуждаеха. А и след всичките тези безкрайни години на унижения, причинени им от политиците, педалите и жените, Военноморските сили на САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да възвърне мощта и непобедимостта им. Оставаха още девет минути.

Капитан трети ранг Слоун си сипа чаша кафе от металната кана наблизо. Погледна към Хенингс. Той очевидно изпитваше притеснения. Личеше по погледа му. Още предишния ден Слоун на няколко пъти бе забелязал опасенията в очите му. Дали Хенингс не знаеше нещо, за което той самият тънеше в неведение?

Слоун се приближи към другия край на конзолата и погледна уредите. Мислите му обаче бяха заети с Хенингс. Той като че ли проявяваше пълна незаинтересованост по отношение на предстоящите изпитания. Не проявяваше интерес и към Слоун, което беше необичайно, защото Слоун беше сигурен, че Хенингс ще трябва да направи устна оценка за работата му — почувства, че го обхваща отдавна забравената параноя от първите му години във флота, и побърза да се отърси от нея. Един опитен офицер трябва да може да обърне всяка ситуация в своя полза. Ако се наложи, щеше да се възползва дори и от хладната незаинтересованост на Хенингс.

Хенингс внезапно се изправи и се приближи до Слоун. Заговори с нисък глас.

— Капитане, данните ще бъдат ли готови веднага след завършването на изпитанията? Ще се наложи ли да правите още нещо?

Слоун кимна.

— Ще попълним само няколко формуляра. — Той забарабани с пръсти по документите, струпани върху бюрото. — Няма да ни отнемат повече от половин час.

Хенингс кимна. В стаята се възцари мълчание, нарушавано единствено от жуженето на заобикалящата ги електронна апаратура.

Рандолф Хенингс разсеяно плъзна поглед по оборудването в малкото помещение. Функционирането на тези апарати не беше чак такава загадка за него. Той разпозна част от уредите, а другите, които му се сториха смътно познати, заразглежда с погледа на човек, проспал последните сто години и събудил се направо в двадесет и първи век.

Като млад офицер той постоянно задаваше всевъзможни въпроси на корабните техници. Но годините минаваха, а с напредването на възрастта си Хенингс започна да разбира все по-малка част от отговорите им. За пореден път си напомни, че той е продукт на друга цивилизация. Роден бе в годините на Голямата депресия4. По-големият му брат се бе споминал от най-банална инфекция на крака. Той самият имаше много спомени за Втората световна война, за нацистите и японците — информация, почерпена от военните бюлетини, които слушаше по радиото във всекидневната на родителите си. Съвсем ясно си спомняше деня, в който умря Ф. Д. Р.5, помнеше Хирошима и Нагазаки, не можеше да забрави деня, в който капитулираха японците, нито пък деня, в който като тийнейджър видя за пръв път телевизор. Помнеше още и семейната кола — един огромен тантурест Буик, който майка му така и не се научи да управлява. За съвсем кратко време страната им бе отбелязала невероятен напредък. Много хора предпочетоха по-спокоен живот — далеч от забързания ритъм на прогреса. Други се превърнаха в кормчии и навигатори на новото време. Освен това имаше и такива като него самия — хора, озовали се в положението на командващи, които обаче така и не разбираха какво точно правят кормчиите и навигаторите и накъде всъщност са се устремили.