Мейдей

Пипалата на Дженифър Бери го застигаха дори и тук. Присъствието й се простираше над цял континент и един океан. Джон Бери не можеше да прогони от мислите си образа на своята трудна и вечно оплакваща се съпруга. Двете му деца тийнейджъри — син и дъщеря — също не излизаха от ума му. Те двамата с всяка изминала година се отдалечаваха все повече от него. Единствената им семейна връзка напоследък май беше общото фамилно име. Общото жилище и документите, удостоверяващи, че са семейство. Все връзки, регулирани от закона.

Останалата част от онова, което съвременните хора наричаха с термина начин на живот, Бери възприемаше като жестока шега. Скандално скъпата къща в Ойстър Бей, която той никога не бе харесвал. Претенциозният кънтриклуб. Празноглавата компания за игра на бридж. Кухите приятелства. Съседските клюки. Коктейлите, без които жителите на Ойстър Бей, както и тези от съседните предградия, отдавна да са извършили масово самоубийство. Повърхностното лекомислие. Пустотата. Отегчението. Какво се бе случило с нещата, на които Бери държеше? Той вече почти не си спомняше доброто старо време. Среднощните разговори с Дженифър, страстното им любене в годините преди и то да се превърне в едно от многото семейни задължения. Екскурзиите и къмпингите, които си организираха с децата. Дългите неделни закуски. Бейзболът в задния двор. Всичко това като че ли бе останало в някакъв друг живот.

Напоследък Джон Бери все по-често се улавяше да мисли за миналото. Имаше чувството, че живее в миналото. Някоя песен от шестдесетте години, пусната по радиото, го изпълваше с копнеж по родния му град Дейтън, Охайо. Старите филми и телевизионните сериали предизвикваха такава силна носталгия, че сърцето му се свиваше от непоносима болка.

Той погледна младата жена, която стоеше до него.

— Искате ли да изпиете едно питие с мен? Забравете това. Зная… зная, че сте на работа. Но защо не изпиете една кола? — Бери говореше бързо. — Ще ви разкажа за японските бизнесмени. И за японските нрави и обичаи. Ще ви пообразовам малко. Ще ви съобщя много важна информация, която може да се окаже безценна, ако някога решите да се посветите на международните търговски отношения.

— Разбира се — кимна тя. — С удоволствие. Дайте ми само няколко минути, за да приключа със задълженията си. Остават ми още няколко подноса. Десет минути. — Шарън Крендъл взе подноса на Бери и на още половин дузина пътници. Усмихна му се, когато мина край него на път за сервизния асансьор в задната част на салона.

Бери се обърна и я изпрати с поглед. Тесният асансьор едва побра нея и подносите. След няколко секунди тя изчезна зад плъзгащата се врата и се понесе надолу към кухненския бокс, разположен под първокласния салон.

Останал сам, Джон Бери се опита да събере мислите си. Стана от мястото си и се протегна. Огледа просторния салон. След това погледна през прозореца към двата гигантски двигателя, монтирани под дясното крило на този Стратън. Те биха могли да погълнат целия Скаймастър. Наведнъж.

Компанията му Теплър металс притежаваше една четириместна Чесна туин скаймастър, предназначена за търговския персонал, която Бери пилотираше всеки път, когато изпиташе желание да лети. Предполагаше, че летенето е неразривно свързано с личните му проблеми. Ако животът на земята беше малко по-поносим, той едва ли би се възползвал от всяка възможност, за да се зарее високо в небето.

Бери се обърна към задната част на салона. Видя, че тоалетните са свободни. Погледна часовника си. Имаше време да се измие и да среше косата си, преди Шарън да се е върнала.

Докато вървеше към тоалетните, Бери отново погледна през прозореца. Възхити се от огромните размери и мощта на гигантския въздушен лайнер. Изпита почуда пред огромната пустота на заобикалящата ги небесна шир. Онова, което пропусна да забележи, бе присъствието и на още някой в необятното пространство. Не видя малката точица на хоризонта, която бързо се приближаваше към техния самолет.

* * *

Лейтенант Питър Матос държеше контролния лост на изтребителя F-18 с дясната си ръка. Леко увеличи мощността. Двата двигателя Дженеръл илектрик заработиха на по-високи обороти. Матос продължи да кръжи с изтребителя от Военновъздушните сили на САЩ, описвайки широки кръгове на височина от петдесет и четири хиляди фута. Поддържаше постоянна скорост — малко по-ниска от скоростта на звука. Летеше без никаква цел в един отрязък от международното въздушно пространство, известен във военните среди като Оперативна зона R-23. Очакваше повикване от базата. Полетът продължаваше твърде дълго и пилотът вече започваше да се пита какво става, когато чу пропукване в слушалките. Последва съобщение от базата. Чу гласа на старшина Кайл Лумис, когото смътно познаваше.

— Полет три-четири-седем, обажда се База. Край. Матос натисна един бутон върху контролния лост.

— Разбрано, База. Полет три-четири-седем. Приемам. Край. — И започна поредния широк завой в безоблачното небе над Тихия океан.

Гласът на електронния специалист от Е-334 прозвуча силно и ясно.