Мъртви за света

— Хайде, любима, ела с мен да хвърлим един поглед — каза Ерик и ми лепна една бърза целувка. Той скочи от верандата заедно с мен — все още увита около кръста му като пиявица — и се приземи на тревата толкова тихо, че аз изхълцах от изненада. Просто изумително! След това, с тренирана векове наред ловкост, той ме прехвърли на гърба си и аз отново изхълцах; такова нещо ми се случваше за пръв път насам чак от детството ми, когато яздех баща ми на конче.

Боже мили, не се ли справях прекрасно със задължението си да крия Ерик? Подрусвах се на гърба му като волна ездачка, докато той препускаше през гробището право към Лошата вещица от Запад, вместо да се спотайва на тъмно в килера ми, където тя не би могла да го открие. Великолепно решение, Суки Стакхаус, няма що!

И все пак, трябва да призная, нашето приключение ме хвърли в детински възторг, макар че не е лесно да се крепиш на гърба на вампир, галопиращ през пресечена местност. Гробището „Тол Пайнс“ се намира в низината между два хълма. В единия му край е моята къща, а в другия — тази на Бил, родното гнездо на поколения Комптън. Докато се спускахме стремглаво надолу, мярнах няколко коли, паркирани на тесния черен път, криволичещ между гробовете. Това леко ме озадачи и донякъде помрачи еуфорията ми. Тийнейджърите често идваха на гробището, за да се усамотят, само че по двойки, а не на групи. Но нямах време да разсъждавам по този въпрос, защото ги подминахме за секунди, и то напълно безшумно.

Ерик се справи с нанагорнището без видими признаци на умора и закова намясто до някакво дърво. Протегнах ръка в тъмното, опипах ствола му и веднага се ориентирах — бяхме стигнали до големия дъб, който се намираше на двайсетина метра в северна посока от къщата на Бил.

Ерик разхлаби ръцете ми и плавно ме спусна на земята. После ме постави между себе си и дървото. Нямах представа какво се кани да направи, затова продължих да го стискам за китките в безполезен опит да го задържа до себе си. И тогава от къщата на Бил се разнесе глас, от който буквално замръзнах на мястото си.

— Тази кола отдавна не е мърдала оттук — женски глас. Халоу. Носеше се от навеса, който се намираше от тази страна на къщата. Съвсем близо до нас. Усетих как тялото на Ерик се напрегна. Дали гласът й беше успял да събуди някакъв негов спомен?

— Къщата е здраво заключена — обади се Марк Стоунбрук някъде по-отдалече.

— О, това не е проблем — съдейки по гласа й, Халоу се движеше към входната врата. Звучеше така, сякаш й беше забавно.

Тези двамата възнамеряваха да влязат с взлом в къщата на Бил! Нима можех да стоя със скръстени ръце? Трябва да съм направила някакво неволно движение, защото Ерик ме притисна с тялото си към дървото и грапавата кора одраска задника ми през тънката материя на черните ми панталони.

Чух как Халоу говори нещо с нисък, монотонен глас. Звучеше зловещо. Очевидно правеше заклинание. Би трябвало да се вълнувам, да ми е любопитно: чувах истинско заклинание от истинска вещица. Но аз се уплаших и изпитах желание да си плюя на петите. Мракът сякаш се сгъстяваше.

— Надушвам някого — обади се Марк Стоунбрук.

Олеле! Вещерът му с вещер!

— Какво? Сега ли? Тук? — Халоу спря да припява заклинанието си и взе да души въздуха.

Започнах да се треса от страх.

— Да — изръмжа брат й.

— Трансформирай се! — нареди тя. Просто ей така! Чух звук, който ми се стори познат, но не успях да го свържа с нищо конкретно в паметта си. Звучеше някак… влажно. Лепкаво. Като бъркане с лъжица в гъста течност, в която плуват разни твърди неща, като например фъстъци или парченца тофу. Или натрошени кости.

После се чу вой. Но не човешки. Марк се беше преобразил във вълк, и то без да е пълнолуние. Ето това е истинска мощ! Нощта внезапно оживя и се изпълни с множества звуци — ръмжене, хъркане, скимтене. И едва доловими движения в мрака.

Страхотно се грижех за Ерик! Няма що! Вместо да го скрия на сигурно място вкъщи, аз му позволих да ме довлече тук, като същинска глупачка. И сега се намирахме на няколко крачки от вещица върколак, пиеща вампирска кръв, а аз не носех пушката на Джейсън със себе си. Един бог знае какви други същества се спотайваха наоколо. Обзе ме мъчително чувство за вина и аз обвих ръце около врата на Ерик.

— Извинявай — прошепнах. Тихичко, като жужене на комар. И точно в този момент покрай нас профуча нещо огромно и космато. От другата страна на дъба, на няколко метра от нас, продължаваше да се чува вълчия вой на Марк. Прехапах устни, за да потисна собственото си отчаяно скимтене.

Наострих уши и установих, че наоколо имаше повече от две животни. Какво ли не бих дала за едно джобно фенерче! На десетина метра встрани от нас се разнесе кратък пронизителен лай. Друг вълк, може би? Или пък най-обикновено куче, озовало се на погрешното място в неподходящо време?