Мъртви за света

— Не, аз ще я пренеса — каза полковник Флъд. Ерик недоверчиво повдигна вежда и огледа слабото му тяло, но прояви разум и се отдръпна настрана. Постарах се да увия момичето, без да й причинявам допълнителни страдания, но полковникът очевидно подозираше, че процедурата по преместването щеше да влоши положението й.

— Може би трябва да извикаме линейка — измърмори той.

— И какво обяснение ще им дадем? — попитах. — Глутница вълци, гол мъж и ранено момиче в двора на къща, чиито собственик отсъства? Как ти звучи това?

— Права си — кимна той и се примири с неизбежното. Той пое момичето и тръгна към колата, без дори да се задъха. Ерик изтича от другата страна, отвори вратата и му помогна да я положи на задната седалка. Полковникът не се възпротиви. Момичето изпищя от болка и аз скочих зад волана по най-бързия начин. Ерик се настани на пътническата седалка.

— Ти няма да идваш — казах.

— Защо? — обидено ме погледна той.

— Защото, ако се появя с вампир в болницата, ще ми се наложи да давам два пъти по-сложни обяснения! — на повечето хора им отнемаше няколко минути да се сетят, че Ерик е мъртъв, но в крайна сметка го разбираха рано или късно. Вампирът обаче седеше на мястото си като упорита магаре. — Освен това всички са виждали лицето ти на проклетите плакати — стараех се да звуча категорично, без да повишавам тон. — Повечето ми съграждани са порядъчни хора, но никой от тях не би се отказал от наградата. Това е огромна сума пари.

Той неохотно се измъкна от колата.

— Угаси лампите и заключи, чу ли? — извиках след него аз.

— Ела в бара, когато имаш информация за състоянието на Звезда-Мария — викна полковникът. — Ние трябва да вземем колите и дрехите си от гробището.

Аха, това обясняваше видяното по пътя на идване.

Потеглих бавно по алеята под втренчените погледи на глутницата. Алсид стоеше встрани от тях и внимателно ме наблюдаваше. Какви ли вълчи мисли бродеха из косматата му черна глава?

В нашето малко градче няма болница (не е за вярване, но имаме супермаркет от веригата „Уолмарт“), затова поех към областния център Кларис. Тяхната болница се намираше в покрайнините на града, и то в онази част, която е най-близо до Бон Темпс, за мой късмет. Пътуването дотам ми се стори безкрайно, макар че стигнах за не повече от двайсет минути. През първите десет минути чувах стенанията на моята спътничка, а след това в колата се възцари злокобна тишина. Говорех й, молех я да каже нещо, питах я на колко години е, включих радиото в опит да я задържа в съзнание. Уви, напразно.

Не ми се искаше да губя ценно време и да спирам, за да проверявам как е, затова се носех по пътя с бясна скорост, все едно ме гонеха стадо бизони. Пред входа на спешното отделение стърчаха две медицински сестри и пушеха цигари. Веднага им извиках, но дълбоко в себе си бях сигурна, че бедната Звезда-Мария вече е мъртва.

Не беше, съдейки по трескавата дейност, която закипя около нея през следващите няколко минути. Естествено, нашата малка общинска болница не притежаваше оборудването, с което разполагаха в по-големите градове, но Звезда-Мария имаше късмет, че изобщо успяхме да стигнем до някаква болница, защото именно там спасиха живота й.

Лекарката, слаба жена с прошарена коса и огромни очила с черни рамки, ми зададе няколко конкретни въпроса, на които аз не успях да отговоря, макар че през целия път до болницата градих сюжетната нишка на историята си. След като се убеди, че съм напълно безполезна, жената ясно ми даде да разбера, че трябва веднага да се разкарам от главата й и да оставя екипа й да работи. Така и направих. Настаних се на един стол в чакалнята и се заех да запълня празнотите в набързо скалъпената ми история.

Чувствах се напълно безполезна, а ярката флуоресцентна светлина и лъскавият линолеум придаваха на обстановката отблъскваща стерилност. Пробвах да чета списание, но само две минути по-късно го захвърлих на масичката. Мина ми през ум (около седем-осем пъти) да офейкам, но на рецепцията дежуреше медицинска сестра, която не ме изпускаше от поглед. След още няколко минути реших да отида до тоалетната и да измия кръвта от ръцете си. Намокрих няколко салфетки и взех да търкам петната по палтото си, но усилията ми бяха напразни.

Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаха двама полицаи. Едри мъже, които шумоляха със синтетичните си подплатени якета и проскърцваха с кожените си колани и екипировка. Не можех да си представя как биха могли да дебнат някого, без да вдигат шум.

По-високият беше по-възрастният от двамата. С късо подстригана стоманеносива коса и лице, набраздено от дълбоки бръчки. Шкембето му висеше над колана. Партньорът му изглеждаше около трийсетгодишен и някак странно едноцветен — светлокафява коса, светлокафяви очи и светлокафява кожа. Наложи се да впрегна всичките си сетива, за да ги проуча.

И двамата очакваха да научат, че съм замесена лично в този случай или поне укривам информация.

Донякъде бяха прави, естествено.

— Госпожица Стакхаус? Вие доведохте младата жена, която в момента е под грижите на доктор Скинър, нали така? — внимателно попита по-младият.