Мъртви за света

— Звезда-Мария — казах. — Купър.

— Кажете ми как се стигна дотам — намеси се по-старият.

Това беше заповед, макар и изречена вежливо. Съдейки по „чутото“ от главите им, никой от двамата не ме познаваше и не знаеше нищо за мен. Чудесно!

Поех дълбоко въздух и се гмурнах в мътните води на лъжата.

— Шофирах към вкъщи след работа — казах. — Работя в бар „Мерлот“… знаете ли къде се намира?

И двамата кимнаха. Естествено, че знаеха. Полицейските служители знаеха всички барове в окръга.

— Встрани от пътя лежеше тяло, върху чакъла на банкета — казах аз, като внимателно подбирах думите си, за да не изтърся нещо, за което после да съжалявам. — Веднага спрях, естествено. Наоколо нямаше жива душа. Момичето дишаше и трябваше да й помогна. Отне ми доста време да я кача в колата сама.

Стараех се да държа под контрол детайлите — и периода от време след тръгването ми от „Мерлот“, и малките камъчета чакъл от алеята на Бил, които със сигурност бяха полепнали по кожата на момичето. Така историята ми звучеше много по-убедително. Или поне така се надявах.

— Забелязахте ли следи от гуми по пътя? — Светлокафявият полицай не можа да издържи дълго, без да зададе въпрос.

— Не, не забелязах. Може и да е имало. Аз просто… след като я видях, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.

— И какво стана после? — подкани ме по-възрастният.

— Видно беше, че е тежко ранена, затова я докарах тук по най-бързия начин — свих рамене аз. Край на историята.

— А не ви ли хрумна да извикате линейка?

— Нямам мобилен телефон.

— Жена, която се прибира сама след работа толкова късно, трябва да има мобилен телефон, госпожице.

Изкуших се да му кажа, че ако е навит да ми плаща сметката, с удоволствие ще си взема един, но се въздържах. Естествено, че е удобно да имаш мобилен телефон, но аз едва успявах да плащам сметката на домашния си телефон. Единствената глезотия, която си позволявах, бе кабелната телевизия — моето любимо развлечение.

— Съгласна съм — лаконично отвърнах аз.

— Как е цялото ви име? — попита по-младият.

Вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Суки Стакхаус — отвърнах.

Човекът си мислеше, че изглеждам много сладка и срамежлива.

— Вие ли сте сестрата на онзи мъж, който изчезна безследно преди няколко дни? — Сивокосият полицай се наведе, за да огледа лицето ми.

— Да, сър — отвърнах аз и отново се вторачих в краката си.

— Очевидно ви преследва лош късмет напоследък, госпожице Стакхаус.

— О, да, не ще и дума! — отвърнах аз с разтреперан глас. Дори нямаше нужда да се преструвам.

— Някога виждали ли сте тази жена? Имам предвид, преди да я доведете в болницата тази нощ — по-възрастният полицай измъкна малък бележник от джоба си и започна да си води записки. Казваше се Кърлю според значката на ревера му.

Поклатих глава.

— Мислите ли, че брат ви може да я е познавал?

Погледнах изненадано към кафявия полицай, който — между другото — се казваше Стенс.

— Откъде бих могла да знам? — свих рамене аз. И миг след това разбрах, че той просто е искал да го погледна в очите. Едноцветният Стенс се чудеше какво мнение да си изгради за мен. Изглеждах му симпатично момиче с добро сърце. От друга страна, професията ми го смущаваше — образованите девойки не работят като сервитьорки в барове. На всичкото отгоре брат ми се славеше като скандалджия, макар че много от патрулните полицаи го харесваха.

— Как е тя? — попитах.

Двамата едновременно извърнаха глави към вратата, зад която борбата за живота на Звезда-Мария продължаваше.

— Жива е. Все още — отвърна Стенс.

— Горкичката — казах. По бузите ми се затъркаляха сълзи и аз взех да ровя в джобовете си за кърпичка.

— Тя каза ли ви нещо, госпожице Стакхаус?

Замислих се.

— Да — отвърнах. — Каза. — В този случай спокойно можех да кажа истината.

Двамата полицаи трепетно зачакаха отговора ми.

— Каза ми името си и че най-много от всичко я болят краката. Освен това каза, че я е блъснала кола, но не е успяла да я прегази.

Двамата мъже се спогледаха.

— Момичето даде ли описание на колата? — попита Стенс.

Обзе ме огромно изкушение да опиша колата на Стоунбрук, но, за щастие, не се поддадох. Веднага съобразих, че по бронята й щеше да има вълча козина. Браво, Суки, добре използваш мозъчните си клетки!

— Не — отвърнах аз след кратко колебание. — Не каза почти нищо повече, само стенеше. Беше ужасно.

Тапицерията на задната ми седалка сигурно е съсипана, помислих си аз и веднага се засрамих от себе си.

— И не видяхте никакви коли, камиони или каквито и да било други превозни средства, докато се прибирахте от работа?

Така, това вече е друг въпрос.

— Не и на моя път — колебливо отвърнах аз. — Може и да съм видяла някоя и друга кола на влизане в Бон Темпс и по улиците на града, както и по пътя от Бон Темпс до Кларис, но не си спомням никакви подробности.

— Можете ли да ни заведете до мястото, на което видяхте жената?

— Съмнявам се. Наоколо нямаше нищо, по което да се ориентирам. Нито дървета, нито табели — отвърнах. Умората ми пречеше да контролирам самообладанието си, затова добавих: — Може би утре? На дневна светлина?

Стенс ме потупа по рамото.