Мъртви за света

И изведнъж Ерик изчезна. Просто се изпари в мрака. В един момент ме притискаше към дънера на дървото, а в следващия вече го нямаше. Размахах ръце в опит да го открия, но шепите ми загребваха единствено леден въздух. Къде ли се беше дянал? На разузнаване? Господи, не му позволявай да се забърква в неприятности!

Ръцете ми така и не докопаха никакви вампири, но в краката ми се притисна нещо голямо и топло. Реших да рискувам и внимателно протегнах ръка. Исках да разбера що за животно ми пращаше съдбата. Напипах солидно количество козина, чифт щръкнали уши, дълга муцуна и топъл език. Опитах се да направя крачка встрани, но кучето (или вълкът?) не ми позволяваше. Въпреки че го превъзхождах по ръст и тегло, животното ме притискаше към дървото с такава сила, че не успях дори да помръдна. Но щом се заслушах в онова, което се случваше недалече от мен в тъмнината — страховитото лаене, ръмжене и ръфане, — благодарих на господ за благоразумието на моя четириног пазач. Коленичих до него и го прегърнах, а той ме облиза по лицето в знак на признателност.

Наоколо продължаваше да се носи мощен вълчи вой, който злокобно отекваше в студената зимна нощ. Косъмчетата на тила ми настръхна. Зарових лице в козината на моя компаньон и отчаяно започнах да се моля. Сред общата шумотевица внезапно се извиси изпълнен с болка вой, последван от хрипливо скимтене.

Миг след това изръмжа автомобилен двигател и два снопа светлина прорязаха непрогледния мрак. Моята страна на дървото се намираше встрани от фаровете, но успях да видя, че до мен се е сгушило куче, а не вълк. След това светлината се раздвижи и изпод гумите на автомобила се разхвърча чакъл от алеята на Бил. Последва кратка пауза — явно шофьорът сменяше скоростите — и колата потегли с бясна скорост по нанадолнището към „Хамингбърд Роуд“. Чу се мощен трясък, последван от пронизително скимтене, от което сърцето ми се разхлопа още по-силно. Така вият кучетата, когато ги блъсне кола.

— О, господи! — изстенах аз и още по-силно прегърнах косматото си приятелче. Вече можех да отида на разузнаване. Надявах се, че Стоунбрук нямат намерение да се връщат повече.

Скочих от мястото си и хукнах към входната врата на къщата, преди кучето да е успяло да ми попречи. Докато тичах, измъкнах връзката ключове от джоба си. Сетих се, че ги стисках в ръка, когато Ерик ме сграбчи на верандата, и очевидно пак съм ги пуснала в джоба на палтото си, а кърпичката е заглушавала дрънченето по време на буйната ми езда. Опипом намерих ключалката в тъмното, после преброих ключовете и открих този на Бил — трети по ред. Вратата се отвори, аз щракнах ключа на външната лампа и дворът се обля в светлина.

Навън гъмжеше от вълци.

Вкамених се от страх. Бях решила, че и двамата Стоунбрук са се качили в колата, но внезапно осъзнах, че някой от тях можеше да е тук, сред глутницата вълци. А къде, по дяволите, беше моят вампир?

Миг по-късно въпросът ми получи отговор. Във въздуха се разнесе нещо като свистене и Ерик се приземи на двора.

— Хукнах след тях по пътя, но те се движеха твърде бързо — каза той, ухилен до ушите, все едно участвахме в забавна игра.

Едно куче — коли — се приближи до него и му се озъби.

— Къш! — нахока го Ерик.

Шефът ми наведе глава и се довлече до краката ми. Още в тъмното подозирах, че моят четириног пазач е именно Сам. При първата ми среща с него в този му вид бях решила, че е изгубен домашен любимец, и го кръстих Дийн — така се казваше един мой познат, който имаше същия цвят на очите. После ми стана навик да го наричам Дийн винаги, когато се подвизаваше на четири крака. Седнах на стълбите пред къщата на Бил и колито се сгуши до мен. Казах му, че е страхотно куче, и то размаха опашка в отговор. Ерик стърчеше насред двора като паметник, а вълците се трупаха около него и го душеха.

Един огромен вълк — най-едрият от глутницата — се приближи към мен. Върколаците се превръщаха в големи вълци, предполагам; не че съм виждала кой знае колко. Живея в Луизиана и поради тази причина не съм виждала стандартни по размер вълци, така че не бих могла да направя сравнение. Този върколак беше чисто черен, което ми се стори необичайно. Козината на останалите имаше сребристосива окраска, с изключение на един, който изглеждаше по-дребен и червеникав на цвят.

Вълкът захапа ръкава на палтото ми с дългите си бели зъби и рязко го дръпна. Аз веднага се изправих и отидох до мястото, където се трупаха останалите вълци. Намирахме се в края на осветения участък, затова не бях забелязала обекта на тяхното внимание. На земята имаше локва кръв, а насред нея лежеше млада тъмнокоса жена. Гола. И в ужасно тежко състояние.

Краката й бяха счупени, а може би и едната й ръка.

— Иди да вземеш колата ми — казах на Ерик с тон, който не търпеше възражение.

Подхвърлих му ключовете и той отново потъна в мрака. Някъде в дълбините на съзнанието ми се прокрадна надеждата, че не е забравил да шофира. Имах наблюдения, че въпреки амнезията си Ерик бе запазил непокътнати всичките си ежедневни навици.