Мъртви за света

Опитвах се да не мисля за горкото ранено момиче, което лежеше на крачка от мен. Вълците обикаляха около нея и скимтяха. По едно време големият черен самец вдигна глава към мрачното небе и започна да вие. Останалите мигом го последваха, като по команда. Обърнах се, за да се уверя, че моят Дийн е в безопасност. Не исках да пострада, а нямах никаква представа каква част от своята човешка природа запазваха у себе си свръхсъществата след трансформирането си. Кучето седеше на малката веранда, встрани от глутницата, и не отделяше поглед от мен.

Внезапно осъзнах, че съм единственото двукрако същество наоколо и ако аз не предприемех нещо, нямаше кой друг да го направи.

Така, откъде трябваше да започна? Дишането. Да, момичето дишаше! Имаше пулс, който обаче изобщо не ми изглеждаше нормален — разбрах го и без да съм лекар. Кожата й гореше — това може би се дължеше на повторната й трансформация в човек. Не видях тревожно голямо количество прясна кръв, което ми вдъхна надежда, че няма разкъсвания на главни артерии.

Пъхнах ръка под главата на момичето съвсем внимателно и огледах скалпа й за рани. Слава богу, всичко изглеждаше нормално, въпреки наслоената по косата й мръсотия.

Цялата се разтреперих, докато я преглеждах. Момичето се намираше в ужасно състояние. Всички видими части на тялото й изглеждаха потрошени, насинени и окървавени. Очите й се отвориха и тя започна да трепери. По дяволите, налагаше се да я затопля! Одеяла — ето какво ми трябваше. Огледах се наоколо. Всички вълци продължаваха да бъдат вълци.

— Няма да е зле, ако един или двама от вас се превърнат отново в човеци — казах им. — Налага се да я заведа в болницата с моята кола и ще ми трябват одеяла от къщата.

Един сребристосив вълк се претърколи на една страна — охо, надарен мъжкар — и след това отново се чу познатия лепкав звук. Около гърчещото се тяло се появи нещо като мъгла и когато тя се разсея, на мястото на вълка се появи полковник Флъд, свит в ембрионална поза. Беше гол, разбира се, но аз реших да се издигна над вродената си стеснителност. Полковникът лежа неподвижно около една минута и чак тогава, с големи мъки, се изправи в седнало положение.

След това запълзя на четири крака към момичето.

— Звезда-Мария — дрезгаво каза той, подуши я и започна жално да скимти. Изглеждаше доста нелепо, когато се държеше така в човешки облик.

Той обърна глава към мен и попита:

— Къде?

Реших, че има предвид одеялата.

— Влез в къщата и се качи по стълбите. В началото на коридора има спалня. Бръкни в скрина до леглото и вземи две одеяла.

Той се изправи бавно на крака и запристъпва към къщата; очевидно имаше проблеми с равновесието или ориентацията след рязката промяна.

Момичето — Звезда-Мария — го проследи с поглед.

— Можеш ли да говориш? — попитах.

— Да — едва чуто отвърна тя.

— Къде те боли най-много?

— Струва ми се, че тазът ми е счупен. И краката — каза тя. — Колата ме блъсна.

— Хвърли ли те във въздуха?

— Да.

— Но гумите не те прегазиха, така ли?

Тя потръпна от ужас.

— Не, пострадах от удара.

— Как се казваш? Имам предвид цялото ти име. Звезда-Мария коя? — В болницата щяха да ме питат, а дотогава тя можеше да е изпаднала в безсъзнание.

— Купър — прошепна тя.

Отдалече се разнесе шум от автомобилен двигател.

Полковникът, който вече се движеше доста по-уверено, изтича от къщата с одеялата в ръце. Всички вълци, оглавявани от един човек, мигновено се скупчиха около мен и ранения член на глутницата си. Очевидно приемаха непознатия автомобил като заплаха, докато не се убедяха в противното. Възхитих се на полковника. Искаше се огромна смелост да посрещнеш врага гол, както майка те е родила.

Новодошлият беше Ерик, който закова старата ми бричка точно до Звезда-Мария. Шофираше доста самоуверено — хвърчеше чакъл, скърцаха спирачки. Вълците неспокойно обикаляха наоколо, вперили светещите си жълти очи в шофьорската врата. За миг си припомних очите на Калвин Норис, които — незнайно защо — изглеждаха доста по-различно.

— Всичко е наред, това е моята кола — казах аз, когато един от вълците започна да вие. Няколко чифта очи се впериха подозрително в мен. Всъщност нямах представа дали им изглеждам подозрителна, или просто вкусна.

Увих Звезда-Мария в одеялата и се запитах кой от всички тези вълци беше Алсид. Подозирах, че е най-големият, с най-тъмната козина, който точно в този момент се обърна да ме погледне в очите. Да, Алсид. Именно този вълк бях видяла няколко седмици по-рано в „Клубът на мъртвите“. Тогава Алсид беше мой кавалер за една нощ. Една нощ, завършила катастрофално както за мен, така и за още няколко души.

Опитах се да му се усмихна, но лицето ми беше сковано от студ. И от шок.

Без да гаси двигателя, Ерик скочи от шофьорската седалка и отвори задната врата.

— Аз ще я пренеса — извика той и вълците недоволно се разлаяха. Явно не искаха тяхната посестрима да бъде докосвана от вампир; не искаха Ерик да припарва близо до Звезда-Мария.