Мъртви за света

— Наясно сме, че в момента сте разстроена, госпожице — утеши ме той. — Направили сте всичко възможно за клетото момиче. Сега трябва да оставим всичко в ръцете на лекарите… и на бог.

Кимнах енергично, защото бях напълно съгласна с него. По-възрастният, Кърлю, продължаваше да ме гледа с леко недоверие, но все пак ми благодари. После двамата напуснаха болницата и потънаха в мрака. Отстъпих леко назад, без да отделям поглед от паркинга. Секунда-две по-късно полицаите застанаха до колата ми и насочиха фенерчетата си към прозорците, за да огледат интериора. Колата ми винаги е изрядно чиста отвътре, така че служителите на реда щяха да видят единствено петната кръв по задната седалка и нищо друго. Забелязах, че се навеждат да проверят и решетката между фаровете. Не че ги упреквах; хората просто си вършеха работата.

След като приключиха с огледа, двамата застанаха под една улична лампа и започнаха да попълват протоколите си.

Малка по-късно доктор Скинър се появи в коридора и ме потърси с поглед. Свали хирургическата маска под брадичката си и разтри тила си с дългата си кльощава ръка.

— Състоянието на госпожица Купър е стабилно. Вече се чувства малко по-добре — уведоми ме тя.

Кимнах и притворих очи от облекчение.

— Благодаря ви — изхълцах аз.

— Подготвена е за транспортиране до болница „Шумпърт“ в Шривпорт. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент.

Взех да мигам, опитвайки се да реша дали това е добре, или зле. Независимо от моето мнение, Звезда-Мария трябваше да отиде в най-добрата болница по най-бързия начин. Рано или късно, когато състоянието й позволяваше, щеше да й се наложи да каже нещо. Но нейната история едва ли щеше да съвпадне с моята.

— Тя в съзнание ли е? — попитах.

— Едва-едва — почти ядосано отвърна лекарката, сякаш приемаше тежкото състояние на пациентката си като лична обида към собствената си личност. — Можете да й кажете няколко думи, но няма гаранция, че ще си спомня разговора ви и че изобщо ще разбере нещо. Извинете ме, трябва да отделя няколко минути на полицаите — двамата униформени тъкмо влизаха обратно в болницата.

— Благодаря — казах аз и тръгнах наляво, в указаната от нея посока. Отворих вратата и се озовах в неприветлива, ярко осветена стая, в която цареше пълен безпорядък. Вътре имаше две медицински сестри, които бъбреха помежду си и прибираха неизползваните пакети с превързочни материали. В ъгъла стоеше мъж, въоръжен с парцал и кофа. Очевидно чакаше да изведат момичето до хеликоптера, за да почисти помещението. Приближих се до тясното легло и улових ръката й.

Наведох се и прошепнах:

— Звезда-Мария, познаваш ли гласа ми?

От силния удар в земята лицето й беше подуто и ожулено. Изглеждаше ужасно, макар да знаех, че това бяха едни от най-леките й травми.

— Да — едва чуто отвърна тя.

— Аз съм тази, която те откри встрани от пътя — казах. — Пътувах към вкъщи, на юг от Бон Темпс. Ти лежеше край главния път.

— Разбрах — измърмори тя.

— Предполагам — небрежно продължих аз, — че някой те е накарал да излезеш от колата му и същият този някой те е ударил с колата си. Но, както знаеш, понякога при такива тежки травми хората не помнят абсолютно нищо — една от сестрите ме изгледа с любопитство. Беше дочула последната част от изречението ми. — Така че не се тревожи, ако не помниш.

— Ще се опитам — неясно изрече тя със същия тих, едва доловим глас.

Повече нищо не можех да направя, дори рискувах да влоша нещата, затова се сбогувах с нея, благодарих на сестрите и се запътих към колата си. Благодарение на одеялата (които вероятно трябваше да върна в раклата на Бил) задната седалка изглеждаше сравнително прилично.

Ето че имаше и нещо положително в цялата тази безумна нощ!

После се замислих за одеялата. Дали от болницата щяха да ме потърсят, за да си ги прибера? Или може би щяха да ги задържат в полицията? А може би просто са ги изхвърлили на боклука? Свих рамене. Имаше ли смисъл де се тревожа за две правоъгълни парчета плат, когато имах толкова много грижи на плещите си? Първо, не одобрявах факта, че върколаците се събираха в „Мерлот“. Това въвличаше Сам прекалено навътре в проблемите им. Той също беше свръхсъщество, но неговата порода се радваше на много по-голяма свобода и безгрижие в свръхестествения свят. При него важеше принципът „всеки сам за себе си“, докато върколаците се движеха на глутници и действаха организирано. А ето че сега се канеха да използват „Мерлот“ като място за среща.

Второ, Ерик. О, господи, Ерик ме чакаше вкъщи!

Неволно се запитах колко ли беше часът в Перу. Бил сигурно се забавляваше чудесно, за разлика от мен. От новогодишната нощ насам неприятностите ме връхлитаха една подир друга и изобщо не можех да си почина; чувствах се изтощена до смърт.

Стигнах до кръстопътя и завих наляво, в посока към „Мерлот“. Светлината на фаровете се плъзгаше по околните храсти и дървета. Тази нощ, слава богу, нямаше никакви полуголи вампири, тичащи покрай пътя.

— Събуди се — обеди се женски глас от седалката до мен.

— Какво? — Отворих рязко клепачи и установих, че колата се движеше на зигзаг.

— Заспиваш.