Мъртви за света

Много ти благодаря, Клодин, изсъсках наум. От мен се очакваше да се грижа за Ерик, а сега той дори вратата нямаше да затвори, ако го помолех. Джералд продължаваше да изпива с поглед Клодин, без да помръдва от мястото си. Чудех се дали някой щеше да забележи, ако се опънех на някоя от масите да подремна. Тогава видях, че и Ерик, също като Пам и Джералд, се втренчи в Клодин. Държаха се като котки, усетили мишка под дъските на пода. Това бе последната ми мисъл, преди огромните ръце на Алсид да ме придърпат към него. Беше се промъкнал незабелязано до мен през навалицата в бара. Долепих лице до топлия му гръден кош и искрено се зарадвах, че ризата му е разкопчана. Е, къдравите му черни косми намирисваха на куче, но пък ръцете му ме обгръщаха толкова нежно… Няма да крия, че се почувствах прекрасно.

— Коя си ти? — обърна се Алсид към Клодин. Притиснала ухо към гърдите му, чувах гласа му и отвътре, и отвън — много странно усещане.

— Аз съм феята Клодин — каза високата красавица. — Виждаш ли?

Обърнах се да я погледна. Беше вдигнала косата си и му показваше леко заострените си уши.

— Фея — повтори Алсид. Звучеше също толкова стъписан, колкото се чувствах и аз.

— Яко! — обади се един от по-младите върколаци, младеж с пънкарска прическа, на не повече от деветнайсет. Изглеждаше заинтригуван от развоя на събитията и стрелкаше поглед към насядалите по масите върколаци, сякаш ги подканваше да споделят удоволствието му. — Ама наистина ли?

— Да, поне засега — отвърна Клодин. — Рано или късно ще премина на друго ниво — никой нищичко не разбра от казаното, с изключение може би на полковника.

— Господи, каква жена! Слюнки да ти потекат… — каза младият върколак. В тон с прическата си младежът носеше джинси и раздърпана тениска с надпис „Паднал ангел“; разхождаше се бос въпреки студа (Сам беше изключил отоплението в бара), а по пръстите на краката си имаше халки.

— Благодаря! — усмихна му се Клодин и щракна с пръсти. Около нея се появи вълшебна мъгла, също като онази, която обвиваше върколаците по време на трансформация, само че много по-гъста. Когато облакът се разсея, Клодин вече носеше бяла вечерна рокля, обшита с пайети.

— Яко! — смая се младежът и Клодин се размаза от удоволствие.

Забелязах, че се стараеше да стои настрана от вампирите.

— Клодин, ако си приключила с фукането, можем ли да поговорим и за нещо друго? — полковник Флъд звучеше също толкова уморен, колкото се чувствах и аз.

— Разбира се — смирено въздъхна феята. — Просто попитай.

— Да започнем с най-важното. Госпожице Стакхаус, как е Звезда-Мария?

— Благополучно понесе пътя до болницата в Кларис. Смятат да я транспортират с хеликоптер до Шривпорт, болница „Шумпърт“. Може би вече пътува. Лекарката звучеше доста обнадеждена относно шансовете й за оцеляване.

Върколаците се спогледаха, а болшинството от тях изразиха радостта си с буйни възгласи. Една от жените, около трийсетгодишна, дори направи няколко танцови стъпки от щастие. Вампирите, които на този етап бяха изцяло погълнати от феята, изобщо не реагираха.

— Какво каза на дежурния лекар в спешното отделение? — попита полковник Флъд. — Трябва да знам официалната версия, за да уведомя родителите й — Звезда-Мария би трябвало да е първородното им дете й единственият върколак от поколението им.

— Казах на полицията, че съм я открила край пътя и че не съм видяла никакви следи от гуми или каквото и да било друго. Казах им също, че е лежала на чакъла, за да не си правят труда да търсят измачкана трева… Надявам се да ме е разбрала. Беше доста упоена, когато говорих с нея.

— Браво, за всичко си помислила — каза полковник Флъд. — Благодаря от името на цялата глутница, госпожице Стакхаус. Задължени сме ти.

Махнах с ръка, за да отхвърля дълга им.

— А вие как се озовахте в двора на Бил точно по това време?

— Емилио и Сид проследиха вещиците до леговището им — предположих, че Емилио е дребният мургав мъж с огромни кафяви очи. Местната мексиканска общност бързо се разрастваше и той явно беше един от тях. Младежът с пънкарската прическа ми помаха и аз реших, че той би трябвало да е Сид. — След залез-слънце започнахме да наблюдаваме постройката, в която се е окопала Халоу със своето сборище. Доста трудна задача; сградата се намира в жилищен квартал, обитаван предимно от чернокожи — две афроамерикански близначки от групата на върколаците се ухилиха една на друга. На тяхната възраст всичко им се струваше забавно. — Когато Халоу и брат й тръгнаха към Бон Темпс, ние ги последвахме с колите си. Обадихме се на Сам, за да го предупредим.

Хвърлих укорителен поглед към Сам. Той също можеше да ме предупреди, а дума не обели, че върколаците са се запътили към Бон Темпс. Полковникът продължи нататък: