Мъртвите сибирски полета

Старият Падок се отправи към стълбите, а Яники вървеше подире му. Когато стигнаха в двора, старецът му даде една картичка, без която пазачът нямаше да го пусне да излезе.

Яники по-скоро тичаше, отколкото вървеше. Пазачите седем пъти спираха Яники и толкова пъти трябваше да им показва картичката. Когато стигна до последния и се озова на улицата, той пое с пълни гърди колкото можеше повече въздух.

Колко щеше да е щастлив сега, ако не го измъчваше мисълта за Бакунин, който вместо него гинеше в онзи задушлив затвор. Като се отдалечи на няколко крачки от крепостта, той спря и започна да се ослушва. Стори му се, че Михаил Бакунин зове за помощ. Не, това беше само възбудената му фантазия.

Скоро той се изгуби в уличната гьлчава. Яники остави назад всичко, забрави, както се забравя лош сън.

Като остана сам, Бакунин седна на същата скамейка, на която преди малко седеше Яники и мислеше за съдбата си; Никога в живота си не се бе чувствувал в по-критично положение — намираше се в затвора на Петропавловската крепост.

Бакунин тъжно се засмя. Наистина за първи път един смъртен сам се затваряше в тази тъмница и сам доброволно си слагаше окови.

„Но не, аз не се разкайвам за това, що сторих. Откакто Клариса се покалугери, моят живот вече няма цена.“ — Аз не те познавам вече, Бакунин — каза си той и бързо стана. — Ти, железният човек, както те наричат приятелите ти, водителят на светото дело, заклетият враг на Кардовци, чиито души са изпълнени с всевъзможни суети — ти страдаш за едно момиче.

Искаш ли да постигнеш целта и да бъдеш велик човек, не трябва и да помисляш за любов, защото тя те изпълва с приятни мисли и картини на спокойствие и желание за отмора в прегръдките на любимата жена.

Наистина има и жени нихилистки, трийсет-четирийсет на брой, тогава защо и Клариса да не сподели с мене идеята? Тогава ще мога да я любя, без да бъда предател.

Не, и това не. Не се мами сам, Бакунин! Клариса наистина е любезно и мило същество, но тя не се поддава лесно. Пред гърмежите на оръдията тя всякога ще предпочете манастирските камбани. На драго сърце ще отиде по-скоро при леглото на болния, отколкото на кървавото бойно поле, гдето се пролива човешка кръв. Не, не, голяма пропаст ме разделя от Клариса, но и да не беше тя, това щяха да направят манастирските стени.

После той скръсти ръце и дълго остана в това положение. Любовта беше завладяла този човек и го люшкаше, както бурята люшка крехките клончета.

Внезапно Бакунин се стресна. Той дочу, че някой отчаяно зове за помощ. Не знаеше, че обезумелият в лудостта си вика дяволите за помощ.

Вслушва се да чуе още веднъж този глас, но тъй като викът не се повтори, реши да си легне и да поспи малко.

Приближи се до леглото, легна и се мъчеше да заспи, но пред очите му постоянно заставаше образът на Клариса — държеше голям венец в ръце. Тя сложи сега този венец на главата му, наведе се и го целуна по челото. С копнеж той простря ръце, за да прегърне това мило същество, но една голяма вълна му попречи. След тази първа вълна идваха и други, а след тях — цяло море. Той напразно се мъчеше да плува. Водата ставаше все по-голяма и по-голяма, а той все повече и повече изнемощяваше, бореше се с вълните, мъчеше се да се задържи на водната повърхнина, но оковите все по-силно и по-силно го завличаха към дъното.

Пред себе си виждаше пропаст. После устните му още един път се отвориха, за да произнесат скъпото име Клариса, а после…

— Че събуди се, клетнико, събуди се! — извика един непознат глас и той усети как нечия силна ръка го повдигна от леглото.

— По-скоро елате на себе си, защото опасност застрашава живота ви.

Тези думи бяха достатъчни, за да го свестят. Той погледна човека, който каза това, и видя, че пред него стоеше мършав старец с дълга брада.

Бакунин веднага се сети, че това трябва да е абат Фалиери.

— Какво желаете, абат? — промълви Бакунин. — Защо нарушихте съня ми?

Фалиери се отдръпна, защото бе изненадан от бързината, с която този човек го позна. После добави:

— Назовават ме винаги абат, макар че за това трябва да благодаря на моята известност.

Ако искате да узнаете защо ви събудих, тогава моля погледнете пред себе си и ще разберете всичко.

Бакунин се огледа и видя, че до колене е във вода.

— Какво е това? — извика той. — Не се ли намирам в Петропавловската крепост?

— Това е водата на Нева, стигнала е вече до нашите тавани. Бакунин се сепна. Той често бе слушал, че когато се топи снегът, водата заливала затворите на Петропавловската крепост.

— Не мислите ли, абате, че водата след един час ще спадне? Фалиери сви рамене и след това започна да глади дългата си брада.

— Точно пресметнах, че не само няма да спадне, но още три часа ще приижда. Сега е полунощ, след три часа ще бъдем трупове.

— Мислите ли, че ще ни оставят да загинем?

— Кой може да ни спаси? Като викаме, не се чува горе.

— Уверен ли сте в това, абате? — попита Бакунин.

— Изчислил съм го.

— И вие не се страхувате, не жалите живота си?

— Аз не се страхувам от смъртта — каза Фалиери. — Но съм уверен, че и Михаил Бакунин не ще се уплаши от нея.

Бакунин още повече се учуди.