Мъртвите сибирски полета

— Вие знаете името ми?

— Мисля, че вие сте човекът, който така геройски замести приятеля си.

— Значи това ви е известно!

— Аз подслушах малко и вярвам, че няма да ми се сърдите за това. Уверявам ви, вие говорихте така високо, че за мен е необяснимо как старият Падок не ви е чул. Зад тази стена аз чух всяка ваша дума.

Двамата сърдечно си подадоха ръце. Абатът увери Бакунин, че нивото на водата от минута на минута расте:

— Ала ние лесно няма да се предадем на смъртта и да се издавим като псета, без да се опитаме по някакъв начин да се спасим.

Абатът сви рамене.

— Виждам, драги приятелю, че младото ви тяло има нужда от спасение. Но вие отдавна щяхте да се лишите от подобно желание, ако бяхте страдали тъй дълго като мене. Не, Бакунин! Ние трябва да умрем.

— Да умрем! — извика Бакунин. — Да умра, без още веднъж да видя Клариса! Това наистина значи да умра.

Абатът се засмя.

— Нали е така? Страх ви обзема, като помислите, че трябва да умрете — каза той. — И с мене беше същото в началото, както сега е с вас, но Петропавловската крепост може да излекува човека от това. За мене смъртта е спасителка — дар от Бога. Едно само обстоятелство ме отблъсква от смъртта.

— Значи все пак има нещо, което ви смущава? — пресече го Бакунин. — Винаги има нещо, което ни свързва със земния живот. — Абатът сведе глава. — Какво ли ми става? — каза той. — За мен смъртта е неприятна, защото зная едно огромно богатство. Нали ще се учудите, че в последния си час говоря за някакво земно богатство, за злато и брилянти — онези въображаеми ценности, които въздигат хората и които не струват повече от хубави детски играчки. Но аз пък ще ви кажа, Бакунин, какво богатство притежавам. Пазих тази тайна цели двадесет години в гърдите си, тъй като се страхувах, че онзи, комуто я кажа, ще ме ограби. Богатството, което зная, струва повече от тридесет милиона — сума достатъчна, за да се сдобие човек с княжеска корона.

— Или да я свали — каза Бакунин. Абатът шеговито се изсмя:

— Онзи, който кове княжеска корона, по-добре ще стори, ако направи корона за своята глава. Ала слушай, Бакунин, на тебе ще разкажа как съм се добрал до това богатство и защо по-рано не съм го взел. Богатството, за което аз зная, е заровено — каза Ернесто Фалиери.

Силният трясък, който се чу в тъмницата, прекъсна Фалиери. Сякаш че някаква част от затвора се бе срутила.

— Трябва някоя килия да се е срутила — каза Фалиери. — Виждам, че водата приижда с необикновена бързина. На мен ми стигна до гърдите. Помотаете ми, страхувам се, че няма да мога да се държа на крака.

Бакунин обхвана Фалиери с две ръце.

Но какво се случи със стареца? Чертите на лицето му се отпуснаха, очите му се изцъклиха, а устните му затрепераха.

— За Бога, абате, какво ви е? Кажете ми, какво ви е? — извика Бакунин и го взе като малко дете на ръце.

— Това е парализа, отървах се от мъките.

— Не, не, не, вие не трябва да умрете. Вие, моят едничък приятел, когото Бог в самотата ми изпрати. Не, не, не, вие няма да умрете, абате, не бива да ме оставяте самичък.

Главата на Фалиери клюмна.

— Късно, късно — измърмори Фалиери, — късно — моето богатство, то е, аз, смъртта, смъртта, смъртта… На гърдите ми е документът, Бакунин. Вие сте моят наследник.

Нещастникът замълча, тялото му потрепера, а след това Бакунин забеляза, че крайниците му се изпънаха и настана смъртно вкочаняване.

— Мъртъв! — извика Бакунин. — Значи наистина умря. Сега останах съвсем самичък!…

XLIII. ЛОВЪТ НА ДИВЕЧ

В една красива горичка, която се намираше на кръстопътя за Петербург, отдалечена около три часа от града, се издигаше прелестна вила за лов. Дълго време тя бе принадлежала на царското семейство, но при царуването на Александър I бе станала притежание на генерал Кнудзон.

Генералът бе роден в Дания, по-късно постъпил в руската армия и помогнал много за военната организация.

Той бе вече старец на седемдесет години и се бе оттеглил за спокоен живот, а царят му бе поставил на гърдите ордена „Св. Владимир“ и му бе подарил замъка за лов, за да прекара в него тихо и спокойно старите си години.

Генерал Кнудзон бе напуснал бурния петербургски живот и се страхуваше да се върне. Хората го смятаха за оригинал, който прекарваше зиме и лете в ловния замък.

Обикновено веднъж в годината посред зима той поканваше старите си познати на лов за мечки. Това се смяташе за голяма чест. Ловът бил прочут още и с това, че тук имало съвсем диви мечки.

Старият ловджийски замък бе пълен с гости. Всички бяха дошли един ден преди лова и сега бяха насядали около масата, както биваше винаги преди лов.

Сред гостите най-много биеше на очи хубавата вдовица Бояновска. Тя носеше кожена яка, която стоеше чудесно на закръгленото й тяло. Тъмнозелената й рокля бе повдигната чак над коленете, тъй че можеха да се видят красивите й ботушки с посребрени шпори.

Особено внимание й оказваше генералът тази вечер. Той бе й определил място до себе си и непрекъснато разговаряше с нея, докато другите гости се забавляваха.