Мъртвите сибирски полета

Малката пушка, която държеше в ръката си, не бе пълна, тъй че Феодора обезоръжена лежеше на земята. Помисли, че е загубена. Генералът се поколеба за минутка дали да спаси Феодора, или да я остави в лапите на мечката. Ако я оставеше в лапите на мечката, тя щеше да я разкъса и тогава приятелят му бе отмъстен. Човеколюбието надделя. С голяма бързина той се прицели. Разнесе се гърмеж; на шията на мечката се появи рана. Кнудзон не й позволи да се приближи до него, а извади ножа си й го забоде в гърдите й. Мечката се строполи. Конят на Феодора бе наранен, а тя не можеше да се помръдне от мястото си, тъй че Кардов слезе от своя и го отстъпи на Феодора.

— Идете бързо в замъка ми, господин директоре, и си вземете друг кон.

Кардов тръгна тичешком, а генералът и Феодора останаха сами.

— Нека да вървим сега по следите й, които видяхме — обърна се генералът към тази, която го съпровождаше. — Мечката не е самичка в дупката си, ще намерим навярно цялото й семейство.

И двамата се втурнаха напред. Той я водеше все по-навътре и по-навътре в гората, сигналната тръба не се чуваше вече, а Феодора не забеляза колко много се отдалечиха от другите. Старият генерал много я заинтересува с разговора си, така че тя на драго сърце го слушаше.

— Това е Мечешката стена — каза генералът. — Оттук дивият ловец е скочил в пропастта. Това между впрочем е една ужасна приказка и никои не се осмелява да пренощува на това място.

— Аз обаче не се страхувам — каза на генерала тази мила амазонка. — Ако този див ловец се появи случайно, аз ще отида при него и ще му кажа да бъде по-галантен към дамите.

Тези думи сякаш извикаха духа на скочилия в пропастта ловец, защото още в същия миг се чу цвилене на кон и от гъсталака с необикновена бързина излезе ездач.

— Всесилни Боже, помогни ми! — извика генералът, като видя появата на дивия ловец. Без да погледне повече Феодора, той удари коня, който полетя напред, сякаш бе гонен от духове.

— Генерале — извика след него Феодора. — Генерале, моля ви, не ме оставяйте самичка! Генерал Кнудзон!

Но генералът не искаше и да чуе. След една минута той вече се беше загубил между дърветата и Феодора остана сама с дивия ловец.

Дивият ловец полека приближаваше към Феодора и чудното бе, че колкото повече това видение приближаваше, толкова повече на Феодора й се струваше, че вижда своя мъж, заточен в Сибир.

Той беше облечен със средновековни дрехи, но пушката му беше от новите. Имаше дълга брада, достигаща до седлото, а очите му светеха като въглени. Лицето му беше необикновено бледно — нямаше никаква следа от кръв. Феодора не искаше да повярва, че дивият ловец се приближава към нея. Той спря коня си пред нейния. Толкова се приближи до нея, че тя усещаше дъха му. Той нищо не продума.

Феодора започна да става нетърпелива. Трябваше по всякакъв начин да сложи край на това мълчание.

— Господине — каза тя, — вие дойдохте тъкмо навреме. Можете да бъдете полезен на една дама и да й направите една голяма услуга.

Очакваше отговор, но той мълчеше. Дивият ловец стоеше като статуя и наблюдаваше тази красива жена.

Феодора бе готова да даде всичко, за да узнае какво й готви това бледно, неподвижно лице.

— Аз се заблудих — каза тя, — изгубих пътя. Устните му се раздвижиха и със задавен глас той каза:

— Възможно е.

Като чу тези думи, Феодора цялата затрепера и ако не беше се уловила за гривата на коня, щеше да падне.

Къде й бяха умът, очите и ушите? Това не беше дивият ловец, а друг някой, чието появяване я хвърли в по-голям ужас, от чийто поглед потрепери повече, отколкото от погледа на какъвто и да било див ловец. Този, който седеше пред нея на големия кон, бе нейният мъж — Коля Бояновски.

Първата й мисъл беше, че е дошъл да я убие, а втората — да се спаси чрез бягство.

„Тук да ме убие, в тази гора, и да ме закопае под снега! Той няма да си позволи да извърши такова убийство. Не, това не може да бъде.“

По някакъв начин тя трябваше да избяга от това омагьосано място. Дръпна тъй силно юздата си, че още малко и щеше да пререже езика му. После го удари с шпорите и конят с всички сили полетя напред.

Стана така, както очакваше дивият ловец. Той вдигна камшика и удари коня на Феодора, после удари и своя, който се понесе след Феодориния и го настигна.

Сега настъпи същински лов на дивеч.

Феодора биеше коня, за да препуска по-бързо, но и ловецът не оставаше назад. Дивият ловец удряше непрекъснато коня си и радостно подвикваше, като поглеждаше Феодора.

Обзета от смъртен страх, тя здраво се крепеше на коня, за да не падне. Това беше езда на живот и смърт, тъй като по пътя постоянно имаше препятствия.

Феодора непрекъснато удряше коня, който хвърчеше с неимоверна бързина. На пътя й се изпречи един трап — ако не успееше да го прескочи, щеше да бъде загубена. Тя затвори очи, удари коня в слабините и в миг се намери на отсрещната страна. Дивият ловец също прескочи, като се смееше подигравателно.

— Но докога, Боже мой, ще се продължава този лов на дивеч? — каза си тя.