Мъртвите сибирски полета

Кучето сякаш разбра господаря си, изтича в гъсталака, ала този път по-бавно, за да могат да го следват. То така криволичеше по пътя, че Кардов помисли, че ги е измамило.

— Струва ми се, че това куче не знае какво прави — каза Кардов. — Вижте, то ни води в още по-голям гъсталак.

— Стой, какво е това? — извика Кнудзон и се прицели. От гъсталака се чу някакво шумолене.

— Добър приятел — отвърна в същия миг един мъжки глас и се показа Ягодкин. — Ах, това сте вие, любезни господа — рече той. — Аз помислих, че са някакви разбойници и затова се скрих в гъсталака. Позволете да се присъединя към вас.

— Ще ни бъде много приятно, ако ни придружите — каза генералът. — Ние търсим Феодора и както виждате, на прав път сме, защото кучето е неспокойно и не иска да чака.

Нордстерн непрекъснато се умилкваше около господаря си, въртеше опашка и лаеше.

— Води ни, Нордстерн — заповяда му Кнудзон. Кучето вървеше напред, а те след него. Ала не бяха изминали и пет минути, и те стигнаха до пропастта, която Феодора не можа да прескочи.

— Ужасна местност, Кардов. Косите на човек просто настръхват само като се огледа наоколо си — какво ли ще е на този, който се е губил сам по тия места.

— Вижте, кучето души нещо в снега — каза Кнудзон. — Нещо трябва да е намерило. — Той тръгна след кучето, но неочаквано извика: — Тук е тази, която дирим.

Ягодкин и Кардов затичаха с всичка сила. Нордстерн ровеше в снега и го трупаше настрана, докато най-после се показа черен предмет, след което тримата вдигнаха от земята едно вкочанясало тяло.

Това бе Феодора Бояновска.

Ръцете и лицето й бяха студени като лед.

— Да налеем по-скоро в устата й малко вино — каза Кнудзон. Без да продума, Кардов отвори шишето с вино и наля няколко капки в устата на Феодора.

От гърдите й се откъсна тиха въздишка.

— Жива е — извика Ягодкин, като едва скриваше радостта си.

— Има ли някаква рана? — попита директорът на полицията.

— Изглежда, че няма. Види се, уплашила се е и е паднала от коня. Ако бяхме дошли един час по-късно, Феодора нямаше да бъде вече между живите. Трябва първо да я затоплим. Кардов, идете и съберете съчки, за да запалим огън.

Кардов веднага се завтече, а след него и Ягодкин. За минута генералът остана насаме с падналата в несвяст Феодора.

„Той не я е убил значи — каза си генералът. — Слава Богу, че Коля не е станал убиец на жена си. Но какво е станало между тях, че Феодора е чак тук?“

Феодора се понадигна и започна да диша по-свободно.

— Къде е той, генерале? Пазете ме от него, пазете ме, пазете ме от този ужасен човек, пазете ме от дивия ловец.

Генералът бе доволен, че Феодора се беше изплашила толкова много от дивия ловец.

— Но за какъв див ловец говорите? — попита генералът.

— Та нима не го видяхте сам! — възкликна изплашено Феодора. — Нали избягахте, когато той се приближи до нас?

Генералът отрицателно клатеше глава.

— Избягах ли, мило дете? Много бих се обидил, ако тези думи не бяха казани от най-хубавата уста на света.

— Но, генерале, вие сам видяхте дивия ловец.

— Дивият ловец! — каза Кнудзон. — Едва ли ще твърдите, че дивият ловец се е появил пред вас. Дивият ловец съществува само в приказките и във въображението на народа, но образовани хора като вас не трябва да вярват в такива неща.

— Не, генерале, аз го видях и зная кой е този див ловец. Пред мен той свали маската си. Когато паднах от коня изнемощяла, той се наведе над мене и с демонски смях ме гледаше страшно. Последната му дума беше… беше…

Нещастницата не успя да изрече последната дума, защото се задави от плач. Генералът я хвана за ръката и я попита:

— Какво ли е било това страшно нещо, което ви е казал дивият ловец?

Феодора веднага се опомни и разбра, че е казала много на генерала.

— Нищо — каза тя, — и аз самата виждам, че това е само въображение. На, виждате ли, че сега сама се смея на всичко. Ха, ха, ха, гледайте, генерале, аз се смея, смейте се и вие заедно с мене, Кнудзон, смейте се, моля ви, смейте се.

Но този смях разкъсваше Феодориното сърце, което още трепереше от страшното приключение, както вейка от силна буря.

— Вие вдигнахте на крака цялата дружина. Всички са в гората и ви дирят, но нам се падна щастието да ви намерим.

— Вие казахте, че не сте сам?

— Не, с мене са директорът на полицията и вашият приятел Ягодкин. Вие не можете да си представите колко се зарадва Ягодкин, когато видя, че сте още жива.

— Глупак! — възкликна Феодора. — Той може да си е въобразил, че го любя.

— И на мен тъй се струва — каза генералът. — За това обаче пак вие сте си виновна, защото не сте му дали явно да разбере, че не искате да знаете за него.

Феодора се канеше да отговори на това, но Ягодкин и Кардов пристигнаха. Всеки носеше наръч сухи съчки. Не след дълго огънят пламна.

Ягодкин и Кардов побързаха почти едновременно да я запитат как се е заблудила. Красивата вдовица им разказа цялата история на страданията си.

— Трябва да установим точно мястото на страданията и — каза Кардов, — за да издигнем там по-късно паметник с надпис:

„Тук бе спасена от явна смърт най-красивата петербургска вдовица.“