Мъртвите сибирски полета

Той се приближи до нея и я улови за пълната ръка. Събори я на земята с един замах. Феодора не продума нищо, скоро се опомни и стана от пода.

— Махни се оттука, ти си луд — каза тя. — Караш ме да се гнуся от тебе. Надяваш ли се, че ще останеш ненаказан, задето обиди една беззащитна жена, и то в чужда къща? Или си мислиш, че няма да смея да викам за помощ, за да не се компрометирам? Ти се мамиш, любезни Ягодкин! Иван Кардов утре ще ти отговори.

— Иван Кардов! — извика Ягодкин. — Аз не се плаша от него. Нека само дойде, не се плаша и от дуел.

Зад завесата се чу шум. Ягодкин се огледа уплашено.

— Не сме ли сами тук? — попита той.

— Не сме. Счетох за нужно да имам един свидетел. Свидетелят ми е Иван Кардов, директорът на полицията.

Иван Кардов се показа и иронично се поклони на Ягодкин. Поглади черната си брада и му рече с приятен глас:

— Мога ли да разчитам, господин Ягодкин, утре да ви намеря в Екатерининския парк? Оставям на вас да изберете оръжието, аз бих предпочел черкезки ками.

— С такива смъртоносни оръжия не съм научен да си служа, много съжалявам.

Кардов сви рамене.

— Смъртоносни оръжия — каза той, — като че ли черкезките ками са по-опасни от револвер! Ако желаете, може да намажем с отрова върховете им, за да станат още по-опасни.

Ягодкин се изсмя с глас.

— Значи директорът на петербургската полиция иска да извърши убийство в Екатерининския парк!

— Да вземеш участие в дуел е почтена работа. Но аз считам за унижение да се бия с един фалшификатор.

Николай Ягодкин побледня и се отдръпна няколко крачки назад. Като че гръм го удари.

— Фалшификатор! — извика той, като понечи да нападне Кардов.

Кардов го отстрани и бързо мушна ръка в джоба на горното си палто.

— Познавате ли това? — попита той, като му показа документ, който приличаше на полица.

Ягодкин гледаше ту Феодора, ту Кардов, който каза:

— Драги господине, тази полица е на известната петербургска фирма „Росинов и син“. Вие трябва да сте били в близки отношения с тази фирма, тъй като полицата е издадена от вас.

— Мисля, че срокът на тази полица не е изтекъл — рече Ягодкин.

— Прав сте за това — каза Кардов, — но за жалост господин Росинов е бил уведомен за това по-отрано и останал учуден, когато се научил, че е за такава голяма сума. Казал, че никога не е подписвал полици за такива големи суми. Какво смятате да правите? — запита Кардов, като видя, че Ягодкин се готвеше да скочи от прозореца.

— По-далече от прозореца! — извика Феодора. — За да не узнаят и другите в тази къща. По-добре ще е никой да не разбере нищо.

Кардов каза на Ягодкин, че знае чия е тази полица.

— Знаете ли какво ми каза Росинов? Той каза, че тази полица е фалшифицирана и че фалшификаторът сте вие. Вие сте в моите ръце и ако искам, мога веднага да ви арестувам, без дори да ви разпитвам.

— Какво смятате да правите тогава? — Това прозвуча така жално и умолително, като че Ягодкин в един миг се бе променил.

— Ще зависи от разговора ни, затова утре в дванайсет часа елате в моя кабинет. Сигурен съм, че ще дойдете.

— Помислете си сега, господин Ягодкин — каза Феодора, като отвори вратата, — дали можете да ме накарате насила да ви обичам.

Ягодкин се спря на прага като човек, който обмисляше дали да направи нещо важно.

Той излезе и като гонен престъпник изтича по стълбите.

„Изгубен съм! — каза си той. — Изгубен! Този Кардов носи в джоба си моята смъртна присъда.“

— Една чаша шампанско! — извика Ягодкин на слугата, като се завърна у дома си. Той почна да се разхожда като луд из стаята.

Очите му блестяха като два въглена. Той ту подскачаше, ту викаше от яд.

— Уловен съм! — извика той. — Те ме държат в ръцете си. Феодора и любовникът й Кардов ще ме принудят да правя това, което искат. Кардов желае да говори с мене, навярно има нужда от пари. Какво друго може да иска от мене? Трябва да се унижа пред него, трябва да го моля, трябва да падна на колене пред този просяк. Няма да мога дълго да търпя — каза Ягодкин. — Предпочитам да умра, отколкото да се моля на това нищожество.

— Ето шампанското — обади се слугата зад гърба му.

— Остави го на масата и си върви.

— Да напълня ли чашата?

— Напълни я и излез.

Слугата напълни чашата с шампанско, погледна господаря си въпросително и излезе от стаята.

Щом Ягодкин остана сам, той извади от джоба си една измачкана хартия и я разгърна.

Зелен прах имаше в нея. Цял потрепера, като видя този прах.

„Отрова — каза си той. — Значи предстои ми да се отровя.“

Изсмя се и постави праха в чашата.

„Често, когато бях на върха на успеха, си мислех за смъртта. Оттогава нося тази отрова със себе си. Добре тогава — каза си той, — не бива да се двоумя, след като изгубих всичко. Ще ти объркам сметките, Феодоро, аз ще избягам от тебе. Не тържествувай преждевременно, Ягодкин. Никой не е бил унижен от Ягодкиновците като тебе.“

Той вдигна чашата, но веднага я дръпна настрана, като че си спомни нещо.

— Клариса — бе последната му дума, — не искам да умра, без да те видя още веднъж. Като си помисля за тебе, не мога да умра в тази къща.

Той изтича напред.