Мъртвите сибирски полета

Там някъде напред се виждаше светлина. Там във всеки случай гората се свършваше, нямаше съмнение, че той щеше да се откаже да я гони по-нататък. След няколко минути Феодора щеше да излезе от гората.

Но какво се случи!

Като излезе от гората, тя изпищя колкото й сили държаха. Конят й се уплаши, Феодора погледна напред и видя голяма пропаст. Конят спря на самия край на пропастта.

Феодора страшно се колебаеше: дали да удари коня и заедно с него да се намери на дъното на пропастта, или да се предаде на дивия ловец. Главата й натежа, кръвта нахлу в нея, започна свят да й се вие. Усети, че силите я изоставят. Ръцете й пуснаха гривата, за която се държеше, и тя падна на земята. Последният глас, който чу, докато беше в съзнание, бе зловещият смях на дивия ловец. С изменени черти на лицето се беше навел над нея и строго я наблюдаваше.

Вечерта ловците се бяха събрали пак в трапезарията и всеки разказваше за лова на мечки. Единствен генерал Кнудзон мълчеше. Загрижено гледаше събраната дружина, струваше му се, че сякаш някой липсва, ала за това не проговори нито думица.

Беше девет часът вечерта. От огнището се носеше приятна миризма. Виното в големите шишета аленееше, а добре сготвеният дивеч издаваше приятна миризма.

— А къде е нашата хубава амазонка? — попита един от гостите. — Къде е Феодора Бояновска?

Всички се спогледаха особено, но никой не се осмели да отговори на този въпрос.

— Може да е отишла в стаята си — отвърна Кнудзон. Но гласът му звучеше някак несигурно.

— Ако това е истина — каза Иван Кардов, — предлагам тържествено да я дочакаме.

Всички се съгласиха с това.

Двама мъже и една жена се запътиха към стаята на вдовицата.

Не след дълго те се върнаха и съобщиха, че Феодора още не се е завърнала от лова и че слугинята се страхувала да не би да се е случило нещо лошо с госпожата й.

— Трябва да й се е случило някакво нещастие. Какво друго би могло да я задържи в гората? — каза Кнудзон.

Всички решиха, че се е случило нещастие.

Генералът стоеше до прозореца и гледаше в градината.

„Страхувам се да не би Бояновски да я е убил в гнева си, за да измие опетнената чест на къщата си. Кой знае къде ще намерим трупа в гората.

Ако Коля е извършил това, то няма да се нарече убийство, а отмъщение. А това значи, че тази, на която е дал името си, повече няма да петни честта му. Но въпреки това не ми се иска той да е убиец.“

Генералът се изплаши от тази мисъл.

— Любезни генерале — чу се един глас зад гърба му, — само за минутка, моля.

Кнудзон се обърна и попита Кардов какво желае.

— Мисля, че е необходимо всички да отидем заедно и да подирим заблудената в гората жена. Ще вземем фенери и на групи от по трима или четирима ще тръгнем из гората по разни посоки. Мисля, че по този начин ще я намерим.

— Времето е много лошо — каза Кнудзон — и може би снегът да ни затрупа. Но ми е все едно, стига само да можем да намерим Феодора.

Цялата дружина стана и започна да се готви за тръгване.

Не ще и съмнение, този път оставиха конете в конюшните, а взеха кучетата със себе си. Всеки носеше и един фенер, бе нарамил пушка, а в другата ръка имаше шише с подкрепително маджарско вино.

Кардов и генералът вървяха един до друг, а пред тях подскачаше кучето на генерала.

— Внимавай, Нордстерн, в гората има заблуден човек, гледай да го намериш.

Кучето наостри уши и веднага изчезна в гората.

— Няма ли то да се изгуби? — попита Кардов.

— Не, щом подсвирна и на минутата ще се намери при мен. Но нека го оставим да търси само. Ако то нищо не намери — ние още по-малко.

Снегът непрестанно валеше на едри парцали, но въпреки това те вървяха напред, осветявайки пътя с малките фенерчета. Двамата вървяха така цял час, без да си проговорят. Най-после генералът прекъсна мълчанието и каза:

— Страхувам се, че няма да намерим Феодора жива.

— Но какво може да й се е случило по пътя?

— Всичко — каза Кнудзон, като сви рамене. — Много е възможно да я е срещнала някоя мечка и да е загинала.

— Мисля, че в гората едва ли има разбойници и злосторници — каза директорът на полицията.

— Досега не съм видял в гората подобно нещо — каза генералът, — макар че лятно време цели нощи съм прекарвал на открито. Може на Феодора да се е случило нещо, което на нас няма да се случи.

— Какво искате да кажете?

— Знаете — каза генералът, — че Феодора не живя нито като вдовица, чийто мъж се намира в Сибир, нито като обикновена жена. В Петербург тя има много обожатели, които се въртят около нея. Може някой, когото е отхвърлила, да я е срещнал в гората и от ревност да я е убил.

— В такъв случай тук, в гората, на мястото, където е извършено престъплението, ще трябва да съставим акт, а това ще ни отвори работа. Но аз все още се надявам, че ще я намерим жива.

Кучето се върна с най-голяма бързина и се изправи пред генерала, като лаеше, сякаш искаше да каже, че е намерило изгубената жена.

— Чувате ли? — каза генералът. — Кучето ми съобщава, че е намерило тази, която дирим. — И той помилва кучето си. — Заведи ни, Нордстерн, заведи ни и ни покажи какво си намерил.