Мъртвите сибирски полета

Коля и генералът излязоха от спалнята в чудесно, фантастично облекло.

Да, той бе прав, с това облекло никой от старите му познати не можеше да се сети кой е. Дори и самата Феодора щеше да се усъмни, ако го бе видяла.

— Като излезеш на двора — каза му Кнудзон, — качи се на тъмнозеления кон, който ще бъде оседлан за тебе, и тръгни за гората по друг път. А аз ще се погрижа да се срещнете с Феодора при Мечешката стена. Щом чуя уговорения сигнал, ще напусна Феодора под някакъв предлог, а другото е вече твоя работа.

И генералът отиде на двора, където другите ловци го очакваха с нетърпение.

— Да тръгнем веднага — каза министърът на полицията. — Мечките може вече да са избягали, дълго няма да ни чакат.

— Ще ги потърсим, господин министре — каза генералът. Засвири рог и всички се качиха на конете си.

— Сега едно весело „хола“ — каза Кнудзон, чиито очи светеха от удоволствие. — Разрешете ми да яздя до вас, госпожо Бояновска, възможно е ние да бъдем щастливците и първи да убием мечката.

Копитата на конете зачаткаха и цялата дружина тръгна към гората.

Бе един от най-хубавите зимни дни. Дърветата бяха замръзнали и приличаха на корали, а студената зима отваряше охота за лов.

Когато ловците навлязоха в гората, разделиха се двама по двама и всеки тръгна да търси следи на животни.

Кнудзон яздеше до Феодора. До тях се бе прилепил Иван Кардов, който днес се бе запознал с генерала.

— Добър ловец ли е господин директорът? — запита генералът.

— Зависи от лова, който гони Иван Кардов — каза вместо него Феодора. — Ако се касае за откриването на някой престъпник, където и да е скрит — друг като него няма. Кардов се поклони ниско.

— Ще се опитам да си представя мечката като престъпник — каза той.

— Опасен ли е ловът? Може ли да се стигне до човешка жертва? — запита Феодора, като се обърна към генерала.

— Страхувате ли се много за живота си? — попита Кнудзон. — Без да се брани, мечката не се предава; когато разбере, че е в опасност, става зъл звяр, с който човек трябва да се бори. Важното е да я улучиш или най-малкото да я нараниш тежко. Щом куршумът я улучи, тя напада и трябва да се браниш с нож.

— Трябва с ножа да я нараниш право в сърцето.

Те навлязоха навътре в гората. Големите дървета ставаха все по-гъсти, тъй че колкото по-навътре отиваха, ставаше все по-тъмно.

Настана чудна нощ, като че се намираха в някоя вълшебна гора.

— Тази гора има своите тайни — рече генералът. — Не сте ли чували, че тази местност се казва Дивият ловец?

Кардов и Феодора погледнаха генерала.

— Дивият ловец? — възкликнаха и двамата. — Какво съмнително същество!

— Значи вие не знаете за дивия ловец? — попита Кнудзон. — Интересно, всички тука наоколо знаят тази история. Едно време дивият ловец бил болярин, който имал голям имот. Но поради разгулен живот изгубил всичко и станал просяк. Когато проиграл и последната си рубла, казва преданието, той се хвърлил в пропастта, която се намира при така наречената Мечешка стена. Оттогава се говори сред народа, че душата му не може да намери покой. Когато се случи нещо на ловците, той се явявал като „летящия холандец“ и който го види, знае, че е изгубен и скоро ще го настигне смъртта в морето. Ако някой види в тази гора дивия ловец, трябва да бяга вкъщи, защото го очаква грозно нещастие.

— Това е страшно — каза Феодора, — но аз бих искала да се видя с този див господин. Нима не може да се опитоми?

— Навярно е възможно да бъде опитомен — каза ласкателно Кнудзон.

В същата минута Кардов извика:

— Наблизо има мечка!

— Коя ли стара мечка е излязла от дупката си?

— Все едно коя е, нека идем към гъсталака да потърсим. — Генералът тръгна към гъсталака. Феодора и Кардов вървяха след него. Но щом конят на генерала направи няколко стъпки, спря се като вдървен и започна да трепери.

Генералът веднага разбра причината за това.

— Мечката трябва да е наблизо.

Така и беше: от гъсталака се показаха две големи лъскави очи и ако се вгледаше човек добре, щеше да забележи рошавото тяло на мечката.

— Ето къде лежи — каза Кнудзон на приятелите си. — А сега се надига и се кани да се нахвърли върху нас. Оставете ме да гръмна, аз имам точна ръка и вярвам, че ще улуча.

Той вдигна пушката и я насочи към главата на мечката, която сякаш предчувствуваше, че я дебне опасност и се приближи до неприятелите си. Генералът я остави да се приближи и се канеше да я удари в челото. Кардов, жаден за лов, не дочака генерала, а гръмна преди него. Изстрелът не бе сполучлив и куршумът почеса ухото на мечката, което я раздразни. Тя с необикновена бързина се втурна към коня на Феодора и я свали на земята. Подобно нещо Феодора не очакваше; тя изпищя.