Мъртвите сибирски полета

„Майко, моя майчице — каза си Наталия, като коленичи, — погледни ме и ми кажи какво да сторя? Не мога да остана тука повече, трябва да бягам. Съвсем самичка съм в Петербург, нямам никого, при когото да отида, аз съм безпомощна и нещастна. Бъди мой ангел-хранител, майко моя, и ме пази от зло.“

Наталия се почувствува по-силна и по-храбра, като се помоли така горещо. Тя се готвеше да излезе, за да не се върне никога, но изведнъж се сети за нещо.

„Не е добре така да си отида, без да му кажа причината, която ме кара да направя това.“

Тя намери перо и хартия на писалището и с разтреперана ръка написа следните редове:

„Драги избавителю, не ме наричайте неблагодарна и не ме обвинявайте, че тайно избягах и че ви казвам завинаги сбогом.

Вие бяхте много добър и ме спасихте от вълните на Волга и аз ще ви бъда вечно признателна за това. Защо желаете да се оженим, когато това ще бъде най-голямото зло, тъй като аз не ви обичам и винаги когато сте ми говорили за любов, аз съм бивала студена и равнодушна?

Най-добре ще е да се разделим. Не се трудете да ме търсите, тъй като не ще ме намерите.

Бъдете здрав и простете вашата нещастна:

Наталия Кардова“

Тъкмо привърши писмото и една сълза се търколи по него.

Благородната девойка и пред себе си изглеждаше лоша в този час. Тя бързо запечата писмото и написа върху него адреса на търговеца на хайвер.

— Щом господинът, с когото дойдох тук, се върне, бъдете тъй добър, предайте му това писмо — каза Наталия на гарсона.

— Ще направя, както вие поръчате — отговори слугата. — Желаете ли да отидете някъде?

— Имам да направя някои покупки, както виждате.

— Позволете да ви кажа, уважаема госпожице, че ще бъде много неприятно за една госпожица, ако ходи нощно време сама.

— Благодаря ви за съвета, но пак ще изляза, само моля предайте писмото.

„По дяволите, тази госпожица трябва да е много решителна“ — каза си гарсонът, след като Наталия изтича по стълбите и се озова на улицата.

Без да знае къде отива, тя тичаше по улиците на Петербург.

Струваше й се, че е направила някакво престъпление и сега стражарите я преследват.

Тя се спря на ъгъла на една улица да си почине и забеляза, че две лица я следяха. Като видя това, тя започна да бяга, но и преследвачите не отстъпваха. Единият беше вече тъй близо до нея и има куража да я обхване за талията и да я приближи към себе си. Наталия беше като полумъртва, когато усети топлия дъх, но в тоя миг приближи един висок господин с цилиндър, който я попита:

— Тези господа навярно ви преследват?

Наталия не можа нищо да отговори. Тя наведе глава и започна да плаче.

Като видя това, господинът се обърна към двете лица и им каза:

— Тази девойка е под мое покровителство, разбирате ли, господа! Заповядайте в най-близкия участък, за да дадете сметка за лошата си обноска.

Двете лица веднага се обърнаха и се изгубиха от очите на Наталия и господина.

Покровителят на Наталия я хвана за ръката и приятно я попита:

— Къде квартирувате, мило дете? Аз ще ви придружа до дома ви, за да не ви се случи пак нещо неприятно.

Наталия му обясни, че няма жилище и че е с намерение да вземе къща под наем.

— Вие сте избрали неудобно време за целта — каза странникът, — тъй като сега в мрака всеки ще се подвоуми да прибере едно момиче, което е тръгнало само да дири квартира.

— Но где тогава ще отида, за Бога? Ах, не мислете за мене лошо, господине, позволете ми да разкажа накратко съдбата си и вие ще видите, че аз не съм лоша и че се нуждая от подкрепа.

— Разкажете — каза господинът с цилиндъра, който не беше никой друг освен комедианта. — Разкажете ми всичко, нищо не скривайте от мене и аз ще ви помогна с нещо повече от това, което сторих сега.

Наталия разказа цялата история с търговеца.

— Ах, любезни господине — завърши Наталия, — вие чухте вече всичко, но какво ще стане сега с мене?

— Не се страхувайте, мило дете — успокояваше я комедиантът, — аз ще ви намеря прибежище.

— Но къде мислите да ме водите? — попита Наталия.

— В едно семейство, гдето ще ви бъде много добре.

Той даде знак на Наталия да върви след него.

Заедно с него тя мина през една голяма врата на някаква голяма и обширна къща. После започнаха да се изкачват по една стълба, докато най-после се спряха пред малка врата, на която имаше надпис: „Йосиф Рагун — резач на бакър“.

Комедиантът почука няколко пъти на вратата и не след дълго тя се отвори и се показа една жена на средна възраст, която втренчено гледаше, но като позна лицето на комедианта, се успокои и с доста приятен глас, каза: