Мъртвите сибирски полета

Комедиантът му подаде револвера, но Ягодкин решително го отблъсна.

— Знаеш, че вече нямам желание за това. Ще дойда с теб, братко Андрей. Къде мислиш да ме заведеш?

— В работилницата, гдето се правят фалшивите пари — каза Андрей и хвана брат си под ръка.

Те вървяха полека по алеите на парка и изглеждаше така, сякаш никога не са били скарани.

XLIV. НАТАЛИЯ

Един ден пред хотел „Париж“ спря каляска. Когато гарсонът излезе да посрещне гостите, от каляската излязоха един доста възрастен мъж и една жена, обвита в шал.

Възрастният господин не би могъл да се вземе за старец, ако това не показваха бръчките на лицето му.

Косата му бе прошарена с черни и бели влакна, които той изкуствено бе преправил, за да изглежда млад.

Той носеше скъп кожух. Когато подаваше нещата си, на пръстите му се видяха брилянти и диаманти.

— Искам да ми приготвите две стаи — каза той, влизайки в коридора — или на партера, или на първия етаж. Стаята за годеницата ми трябва да бъде особено добре наредена.

— За годеницата ви? — попита момчето, като погледна любопитно момичето, което се бе изправило до стареца.

„Възможно ли е това хубаво и младо момиче да е годеница на този стар мъж?“ — чудеше се келнерът.

Старецът улови младото момиче под ръка и го заведе на първия етаж. Келнерът посочи с пръст стаите и запита дали желаят нещо.

Старецът се обърна към младото момиче и го попита дали иска да хапне нещо.

— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Наталия.

— Кажете, моля, името и професията си — каза келнерът, — тъй като според новия закон хотелиерът трябва веднага да съобщава имената на гостите.

— Пишете тогава: Василевич от Астрахан, а това момиче е моя годеница.

Когато Василевич, търговец на хайвер, остана сам с Наталия, тъй като това бе тя, услужи й да си свали палтото, после свали и своето. Доближи се до Наталия и я погледна в очите.

— Колко бледа изглеждаш, Наталия, навярно си уморена от пътя.

— Уморена съм и бих искала да си полегна.

— Мисля, че стаята ти не е още готова, тъй че ще трябва дотогава да стоиш при мене. Право да ти кажа, Наталия, ти не бе никак любезна към мене из пътя. Беше тъй бледа и неразположена, като че отиваш на смърт, а не в Петербург за покупки по сватбата ни.

— Нищо не желае моето сърце — каза тя печално.

— От казаните думи, Наталия, аз разбирам, че ти би предпочела да скочиш във водата, отколкото да се омъжиш. Нима не можеш да бъдеш по-любезна?

— Трябваше да ви лъжа, а не искам.

— Разбирам. Аз ще те направя, Наталия, най-щастливата жена в света. Ако не можеш да ме обичаш, то поне трябва да си ми благодарна. Или и това не заслужавам?

— Само Бог на небето знае колко съм ви признателна за това, господин Василевич, тъй като вие ме взехте в своята къща, след като вашите хора по чудо ме спасиха от водата, и се отнасяхте с мене като с дъщеря.

Василевич прекъсна Наталия, когато тя изговаряше „дъщеря“.

— Ти ми хареса, Наталия, още от първия път, когато те видях. Дотогава не бях мислил за женитба, но като те видях, веднага го реших. Аз нямам никого — освен един милион рубли, които съм спечелил с труд, а нямам никакъв наследник. Когато те видях, си казах: „Ето жената, ето моя наследник.“ Нима е глупост да си въобразявам, че ще ме обичаш?

— Аз ще ви обичам като баща — каза Наталия — и ви моля да не ме насилвате да се омъжа за вас.

— Глупаво дете — каза Василевич, — ти си мислиш, че това е страшно, но като стане, ще видиш колко е хубаво и ще разбереш, че напразно си се плашила. Ти ще подсладиш дните ми, когато станеш моя, а аз в награда ще те направя единствена наследница на целия си имот. Не се колебай! — Той хвана главата й и я целуна горещо.

Наталия потрепера от тази целувка като гълъб, уплашен от ястреба.

— Иди сега, мила Наталия, да си починеш, а аз ще отида в Петербург да накупя някои неща за украсяване на нашата къща.

Той я улови за ръката и я целуна горещо.

Наталия заплака, тъй като не можа повече да търпи.

— Ти плачеш? Нима е толкова лошо да станеш моя жена?

— Не мога да ви мамя, господин Василевич, аз не ви обичам, обичам другиго.

— Кой е той, как се казва?

— Този, за когото съм ви разправяла, моят спътник от Сибир, казва се Бояновски. Не мога да го забравя, всяка минута мисля за него и ми се струва, че другиго не бих могла да обичам.

— Ако не се мамя, ти сама си ми разправяла, че не си сигурна дали е жив.

— Положително не зная.

— Никой не се е върнал от онези, които се заблудят в Сибир.

— Не правите добре, като ме карате да мисля, че вашият съперник не е жив. Бъдете уверен, че и да не се е спасил Бояновски от Сибир, и да е загинал, аз ще го обичам и почитам винаги, дори тогава, когато бъда ваша жена.

Очите на стария човек светнаха необикновено:

— Въпреки всичко ти ще бъдеш моя, макар и да не ме обичаш. — Той се доближи до нея и я целуна по челото. — Ти ще се измениш по-нататък. Сега — лека нощ!