Мъртвите сибирски полета

— Трябва да се простя с нея, а после да отида в парка и там да свърша с живота си.

Той излезе от стаята си с тихи стъпки и се отправи по стълбите към стаята на дъщеря си.

Франциска още не беше се облякла, та бе по сутрешна роба.

— Не мога да ти отворя, тате — каза тя през открехнатата врата, като разбра, че той иска да влезе вътре.

— Трябва да поговоря с тебе по много важни работи. Няма защо да се срамуваш от баща си, Клариса, пусни ме.

— Тогава днес ще направя изключение. И тя отвори вратата.

Когато Ягодкин влезе вътре, улови за ръката Клариса, или по-право казано — тази, която мислеше за Клариса, и започна да я целува.

— Аз дойдох да се простя с тебе, дете мое — каза най-после той.

— Да се простиш с мене? Нима смяташ да заминеш някъде!

— Много важни работи ме принуждават да напусна Петербург за дълго време. Ще си спомняш ли за мене, Клариса, в случай че се забавя по-дълго време.

— Но къде ще отпътуваш? — запита тя. — Нима е толкова далеч, че не можеш да вземеш дъщеря си със себе си?

— Много далеч е — каза Ягодкин. — Ти си още много млада за такъв път.

— Искаш значи да ме оставиш съвсем сама — каза Клариса.

— Времето тогава ще минава много бавно за мен.

— Ти ще намериш с какво да се забавляваш. Прощавай, дете мое, спомняй си за мене и бъди добра и благородна, каквато беше досега.

Без да дочака отговора й, той излезе от стаята и напусна къщата. Носеше в джоба си пълен револвер и го стискаше здраво в ръката си.

Денят беше един от най-красивите през тази зима. Смразеният сняг блестеше като брилянт, а по замръзналите стъкла на прозорците играеха бели отражения.

— Сякаш и сам Бог иска смъртта ми да е тежка, светът никога не ми се е виждал така хубав, както днес.

На ъгъла на улицата той взе една тройка и заповяда на кочияша да кара в Екатерининския парк.

Когато остана сам, Ягодкин избра най-скритото място и извади револвера от джоба си. С трепереща ръка започна да го проверява.

„Пълен е — каза си той. — Сега само трябва да подложа челото си и да натисна спусъка и тогава всичко е свършено.“ Ала преди да направи това, извади часовника си и каза:

— Единайсет, в дванайсет трябваше да бъда при Кардов. Но тогава аз ще бъда при мъртвите.

Той повдигна револвера и го доближи до челото си.

— Трябва само да натисна и всичко ще бъде свършено.

Тъкмо в минутата обаче, когато мислеше да направи това, някой го хвана за ръката отзад и куршумът удари в отсрещното дърво.

— Това не е играчка, брате Николай — каза комедиантът. — Твоята ръка е свикнала да държи перото или да вдигне два пръста и да се закълне лъжливо, но не и да си служи с такова опасно оръжие.

— Откъде те доведе тук дяволът тъкмо когато исках тихо да се простя с този свят!

— Не, доведе ме не дяволът, а добрият ангел, който не позволи да умреш тъй унизително. Помисли колко мръсно щеше да е да умреш тук, на снега, ако не бях ти попречил аз. Не, брате Николай, така унизително ти не трябва да умреш. Но какво си вперил така поглед в мене? Ти трябва наистина да ми бъдеш благодарен, че удължих живота ти.

Николай Ягодкин въздъхна тежко.

— Братко — каза той. — Признавам, че съм бил несправедлив към тебе. Аз трябва да умра и тази мисъл ми даде кураж да посегна сам на собствения си живот. Сега обаче, когато ти ми попречи, не ще имам вече куража да го направя.

— Толкова зле ли вървят работите ти? — попита комедиантът. — Ако мен заплашваше опасност, отдавна щях да гния в земята, но ти винаги си бил щастлив, за теб е нещо необикновено да живееш в нещастие.

— Нещастие! Ти не можеш да си представиш каква опасност ме застрашава.

— Не само че предчувствувам, но зная, че касата ти е празна и за да поправиш злото, подписал си чуждо име на една чужда полица.

Ягодкин учудено го гледаше.

— Но откъде знаеш всичко това? Не вярвам да си се сдружил с дяволите.

— Не с дяволите, а с мъдрия господин Ашинов, заместник-директора на полицията — каза комедиантът. — Виждаш ли сега, брате? Ако по-рано беше в добри отношения с мене, щях да дойда и да ти кажа какво те чака.

— Късно е вече да се говори за това. Загубен съм. За мене няма спасение — каза Ягодкин.

— Не — отвърна комедиантът. — Кажи ми колко пари ти трябват на първо време, за да издържиш? Един милион рубли достатъчни ли са?

— Милион рубли! С такава сума мога на първо време да си помогна, а след това трябва да търся други източници.

— Ще ти дам тази сума, и то в банкноти от по 1000 рубли. Трябва обаче да внимаваш при пласирането им.

— Млъкни, не говори повече, сатана — извика Ягодкин, — остави ме на съдбата. Искаш да пласирам фалшиви пари, които може би сам си правил.

— Не, аз съм член на дружеството, което прави тези банкноти, но те са тъй изкусно изработени, че и най-силното човешко око няма да се усъмни, че не са истински.

— Мене ли избра да ги пласирам?

— Да, защото в теб никой няма да се усъмни. Когато милионер дава хилядарки, никой не би се усъмнил, че са истински, както ако ги дава сиромах. Е, най-после, реши ли се, братко Николай?

— Не, това не, предпочитам да умра, отколкото всяка минута да треперя от страх, че могат да ме заловят в такова мръсно дело.