Мъртвите сибирски полета

— Той е жив, Владимир е жив — казваше си Хела, — не е изгорял. Ще мога да докажа невинността си.

Отдавна се бе стъмнило. Не след дълго детето заспа в прегръдките на Хела. Чувствуваше се така добре в нейните прегръдки, както никога дотогава. Като гледаше детето, тя заспа. Не знаеше колко бе спала, но когато отвори очите си, дочу глас от тръба и биене на барабани. От този шум тя дойде на себе си.

Уплаши се, тъй като знаеше, че това е приближаваща се войска.

Веднага помисли, че я гонят, за да й отнемат детето. Притисна го по-силно до гърдите си и се притаи в един ъгъл на пещерата.

Много се зачуди, когато войската мина край нея и се отправи към манастира „Св. Дева Мария“…

Сега тя можеше да излезе от пещерата с Владимир и да си иде в Москва, където само една дума ако кажеше, щяха да я заведат с детето в Петербург. Тя тръгна по пътя за Москва.

Не измина много и чу гърмежи. Това показваше, че боят между войниците и разбойниците бе почнал. Боят бе ужасен.

Кал Ахмед бе един от първите борци. Той се бореше като лъв с враговете си, докато неговите другари се предадоха на по-силния неприятел. Удари с брадвата си първия, който му се изпречи, на втория забоде ножа в гърдите и след това успя да навлезе в гората.

— Роза Терез — извика той, когато дойде в гората. Пред него се яви една женска фигура с бледо лице, облечена в бяло.

Ахмед помисли, че това е духът на Роза, затова падна на колене и почна да се кръсти. Тази млада жена, която се яви пред него, бе княгиня Хела. Тя бе оставила Владимир на безопасно място и бе излязла от гората, за да види какво става наоколо. Застана пред разбойника и го загледа.

Зарадван от нейното явяване, Кал Ахмед каза:

— Ти ли си духът на моята Роза, дошъл да ме пази от куршумите на враговете? Но късно е вече, ето ги, те наближават и техните куршуми ще ни улучат.

Щом Ахмед каза това, от десетина неприятелски пушки светнаха пламъци. Той скочи веднага от мястото, където бе коленичил. Не бе ранен. Но жената пред него бе ударена.

Кръв потече близо до сърцето й.

Тя извика:

— Владимире!

Ахмед се огледа още веднъж наоколо и като сърна избяга в гората.

Княгиня Хела, обляна в кръв, лежеше проснат. След няколко минути дойде на себе си и си спомни, че бе оставила детето в гората.

— Къде е Владимир? Какво ли е станало с него? — Тя стана и въпреки силните болки, се отправи към храсталака. Забрави болките си, като видя отдалеч, че Владимир й се усмихваше. Когато наближи храсталака, силите й я напуснаха, тъй като бе изгубила много кръв, и тя падна на земята.

— Защо спиш, майко? — извика Владимир. — Отвори очите си!

Детето целуваше челото и устата й.

Беше изминал около половин час, откакто лежаха неподвижно на земята. Изведнъж се зачу шушнене в храсталака и не след дълго се показа един старец с бяла коса й брада. Лицето на стареца бе особено. И поглеждалите малките си очи ту детето, ту жената. В ръцете си държеше една доста дебела пръчка, която сам бе издялал. Той приближи полека до лежащата и извика:

— Варвари! Изглежда, че са я убили.

Той се наведе над нея и искаше да прегледа раната, но малкият Владимир я беше така прегърнал през врата, че бе трудно за стареца да го отдели.

— Ти искаш да биеш моята майка — каза детето. — Махни се оттука, човече, аз не те обичам.

То скочи на земята и застана в отбранителна поза.

Старецът гледаше детето. В това положение то му се струваше прекрасно.

— Какви очи! Дали това не е плод на въображението ми? Щях да помисля, че е дете от Романовската фамилия.

„Както вражески ме погледна сега това дете — помисли си старецът, — така ме гледаше и той, когато се приближих до него. Стига толкова, защо ли си спомням това, когато той отдавна е умрял? — Той разтри челото си, като че искаше така да премахне възпоминанието. — Време е да помогна на нещастницата, тъй като е изгубила много кръв.“

— Нищо лошо няма да направя на майка ти — каза старецът, като се доближи до детето и го помилва по русата косичка. — Тя е болна, аз искам да й помогна.

Той клекна до княгинята и почна да разглежда раната. След това сложи ухо на гърдите й, за да чуе биенето на сърцето й. Зарадва се, като чу, че то биеше.

Куршумът не бе я ударил напрано в сърцето. Вероятно можеше да й помогне.

Той помисли отначало да я пренесе на ръце, но прецени, че ще му бъде трудно, затова реши да иде за кола.

— Ти стой тука, дете, аз скоро ще се върна и ще пренесем майка ти на по-добро място.

Той се изгуби и се върна скоро с едно голямо куче, впрегнато в кола. Вдиша лежащата и я постави на колата, сложи и Владимир до нея.

— Тръгвай, Фазане! — извика той и кучето гордо почна да тегли количката.

„Никога не съм очаквал, че ще бъде нарушено усамотението ми — мислеше си старецът. — Има вече цели 50 години, откакто съм в тази колиба и никога женски крак не е прекрачил прага й. Аз се зарекох жена да не влиза при мене и за да наруша клетвата си днес, причината е желанието ми да помогна на тази болна жена.