Мъртвите сибирски полета

Това дете има чертите на Романовците. Това е само прилика, защото как може тук, в тази пустиня, да се намери член от тази фамилия! Изминаха шестдесет години от онази страшна случка. Оттогава изкупвам греха си, както никой друг, и все не мога да забравя кървавата картина — навярно още не ми е простено…“

Старецът се наведе на стола и заплака.

Кучето се надигна от постелката, приближи се до господаря си, леша до него, като метна крак на коленете му, и покорно го гледаше.

Този поглед подействува добре на стареца; той помилва кучето и каза:

— Вярвай ми, Фазане, ти, единствен мой другар на самотата ми, ти ме разбираш, ти, вярно мое псе! Ти знаеш защо толкова се мъча!

Кучето издаде глас, като да искаше да каже: Да, господарю, разбирам те. После почна да се гали и да си играе със стареца, като тури главата си в скута на своя господар.

Пустинникът бе живял тук толкова дълго, че дори най-старите хора си спомняха за него. Никой обаче не знаеше колко години бе прекарал тук, 50 или 60, тъй като той странеше от хората, които живееха по тези пусти места — само на свещеника Неандрович беше позволил да го посещава един път в месеца, за да му донася храна.

Той не приемаше тази храна даром, а я плащаше двойно и тройно. Каквото останеше, по негова молба попът го раздаваше на бедните. В скоро време той се прочу като добротворец в цялата околност, тъй като за всеки, който имаше нужда, отваряше златната си кесия.

Живееше само със свещеника, тази бе третата обич през живота му — другите две бяха вече мъртви. Третият — свещеникът, който се казваше Неандрович, оставаше учуден от големите познания на пустинника. Където отидеше, той разказваше само за него. На всекиго го представяше като човек, опитен във всяка наука, който няма равен на себе си в света. Той имаше един голям недостатък: невероятно ненавиждаше жените. Когато отиваше да прегледа някой болен, поставяше условието, докато е там, да няма никакви жени в къщата.

Старецът повдигна глава и на разстояние сто крачки от себе си съзря свещеник Неандрович, който се приближаваше към него.

— Ах, това си ти? — рече той. — Да бъде благословено идването ти в дома ми! Струва ми се, че си подранил днес!

— Знаеш, че имам да изпълнявам много задължения — отговори свещеникът, който бе на средна възраст. — И за да изпълня всичките, като не забравя и тебе трябва да стана рано. Виждам обаче, че и ти си подранил, което не е хубаво за старите ти години.

— Цяла нощ бях буден — отговори старецът.

— Цяла нощ? Какво има, че не си спал цяла нощ? — попита свещеникът.

— Имам гости в колибата си.

— Трябва да са високопоставени личности, щом като си ги приел в колибата си?

— Едно дете — каза пустинникът и се пообърка малко — и една жена, която е тежко болна.

— Жена! — извика учуден свещеникът. — Тая новина наистина е необикновена. Не мога да си обясня как е могло да стане това, да ги прибереш в колибата си. Чух снощи гърмежи в гората, сигурно те ще са оттам, тъй като видях Кал Ахмед да бяга.

— Влез вътре и виж болната — каза старецът, като дърпаше свещеника в колибата.

След няколко минути съблякоха болната до кръста. Свещеникът се доближи до нея и като погледна раната, извади от расото си едни клещи, които винаги носеше със себе си.

— Болната е чудно красива, изглежда, че е от някое благородно семейство. Коя ли ще е тя, Боже мой?

— Не зная това — отговори старецът. — Знам само, че ако не бързате с операцията, тя ще умре.

След дълъг преглед свещеникът извика:

— Тук е, намерих куршума; той е в самия бял дроб, на няколко сантиметра от сърцето.

Той постави клещите в раната и след малко извади куршума.

— Куршумът е доста голям, прилича на войнишки. Мисля, че не е бил предназначен за нея, а за някой друг, сигурно за Кал Ахмед.

От раната потече черна кръв. Свещеникът изми с вода раната, превърза я, като й тури някакви треви.

Пустинникът се доближи до Хела, повдигна я, за да я тури на по-добра възглавница, ала в същата минута извика и подскочи настрана.

— Какво има? — попита учудено свещеникът. — За Бога, приятелю, кажи какво ти е?

— Знак, знак на Романовците — викаше пустинникът. — Гледай, гледай, тя го носи там — това с знак на Романовците!

Свещеникът се наведе над болната и видя жигосаната брадвичка и под нея корона.

— Чуден знак наистина — каза свещеникът.

— Този е техният знак — каза пустинникът. — Всички Романовци носят този знак, а също и ония, които принадлежат към тази фамилия.

— Успокой се — рече свещеникът, — нека най-добре да я настаним удобно.

— Но не аз! — рече пустинникът. — Заклел съм се да не докосна нито един от Романовците. Аз не! О, Боже, и аз прибрах тази жена в колибата си!

Колкото и да го молеше и каквото да му говореше свещеникът, нищо не помогна — пустинникът дори не се помръдна от мястото си. И затова той — свещеникът — я зави добре с мечешка кожа.

Много развълнуван, пустинникът в това време се разхождаше нагоре-надолу из стаята.

Свещеникът се приближи до него и с тих глас рече: