Мъртвите сибирски полета

— Нали вие ходите при графиня Волска? — запита той, без дотогава да сме говорили за нея.

— Вярно е, Ваше Величество.

Царят облегна глава на ръката си и се загледа встрани.

— Красива жена е Болска и с чудна талия, но и любовта й е вятърничава. За нейната любов трябват млади хора, които се захласват в нея.

Толкова бях изненадан, не можах нищо да отговоря на царя. Той така говореше за нея, като тя да беше негова любовница.

От разговора му не се разбираше по-рано той да е бил в интимни отношения с нея.

Реших по всякакъв начин да узная тази тайна. Още при първата възможност, която ми се представи, писах на графинята, че ще я очаквам във вилата. Тя дойде и с пристигането си се помъчи да се хвърли в обятията ми, но аз се държах студено. Тя настояваше да узнае причината на моята студенина. Хванах я за ръцете, приближих я и я загледах право в очите.

— Вярвах, че обичам една честна жена, с чисто сърце, а не любовница на императора.

Думите ми я жегнаха.

— Орлов, значи ти всичко знаеш, кой ти е казал за всичко?

Отговорих, че заключенията ми почиват на съмнения.

Тя ми разказа след това цялата история с императора.

„Достатъчна беше една царска заповед, за да се намеря в царския дом, тъй като царят ме беше харесал. Щом на царя омръзна моята любов, той ме омъжи за един болярин, чиято съпруга бях до смъртта му.“

Щом ми откри това, притегляйки ме до себе си, тя ми каза тихо, че човекът, който я опропасти, ще получи отмъщението й.

— Как — извиках аз, — вие говорите за отмъщение против царя?

— Да — отговори тя, — против него и някои още други. Но мислиш ли, че само аз желая да отмъщавам на царя? Много има такива, на които той е спечелил омразата, в Русия навярно ги има с хиляди.

Чудно наистина, думите й ме поразиха и не можех повече да ги забравя.

От тоя момент вече графинята не ме напусна и съумя да ме настрои против царя. Аз вече го мразех, понеже беше излъгал моята мила. Графиня Волска ме въведе в едно общество, което действуваше против цар Павел. За голяма моя изненада, тук намерих хора от висшето общество. Решиха един ден, че ако желаем да избавим Русия от пропаст, цар Павел трябва да умре. Сякаш че беше днес — тъй ясно си спомням тази нощ. Около осемдесет души бяха събралите се, които решаваха смъртта на царя. Ние с графинята пристигнахме на събранието последни. Поздравиха ни радостно, а специално графинята — и затова, че е могла да ме убеди да дойда, понеже за никого от тях не беше тайна, че аз бях адютант на царя и че животът му е в ръцете ми. След продължителни прения настъпи момент на гласуване кой ще извърши убийството.

Избран бях аз! Пребледнях, изтръпнах… Помня, че всички се изредиха да ми честитят, а също и графиня Волска. Щом се опомних, салонът беше вече опразнен. Посърнал, с наведена глава и мрачни мисли, аз се върнах в стаята си. Бях в трескаво състояние през целия ден, вечерта извърших нещо, което никога не бях вършил в живота си.

Помолих се на Бога в черква. Чувствувах се по-леко след молитвата. В 9 часа вечерта трябваше да постъпя в двореца на служба. След няколко минути сам царят беше пред вратата.

— Кой е на пост днес от офицерите? — запита той.

— Аз, Ваше Величество — отвърнах.

— И кой друг?

— Капитан Лабедкин, който съобщил, че по болест тая вечер ще отсъствува.

Случи се така, че само аз от адютантите щях да бъда на пост тая вечер.

— Орлов, елате вътре да поговорим, понеже си привърших работата.

Аз влязох. Струва ми се, че никога царят не е бивал тъй любезен с мен, както тая вечер. Говори ми за намеренията си, по това какво мисли да предприема за добруването на своя народ. Аз наблюдавах стенния часовник, докато трая разговорът. Още три четвърти от часа оставаха, докато дойдат да отнемат жива та му. Повярвайте ми, желанието ми беше да коленича пред царя в тая минута и всичко да му разкажа, но като по чудо езикът ми се беше вдървил и аз нямах възможност и дума да проговоря.

— Известно ми е, че съм обграден с неприятели — добави той, — тъй като от писмата, що получавам, научавам, че и най-близкостоящи до мен са мои кръвни неприятели. Не ме фиксирайте така, Орлов, понеже зная, че и вие сте един от тях, това ми е известно. Но поуспокойте се, това не е възможно и аз не мога да го повярвам.

След това се приближи до една етажерка, взе едно писмо и ми го подаде.

Прочетох го. Съдържанието му беше:

„Ваше Величество, не се доверявайте на капитан Орлов. Той е съучастник в съзаклятие, което на едно от последните си заседания е взело решение да ви убият. Вардете се от него, тъй като той е оръдие на графиня Болска, която иска да отмъсти за нещастието си.“

— Писмото е измислица, нали, Орлов?

— Да, Ваше Височество — с мъка отговорих аз.

— Убеден съм, че вие не сте способен да лишите от живот вашия цар. Положете клетва за това, Орлов!

Издигнах ръката си и произнесох: