— От няколко години сме приятели, но аз никога не съм те попитал нищо за твоя минал живот. Сега обаче те моля да ми кажеш нещо. Знаеш, че не искам да задоволя любопитството си.
— Добре тогава — рече пустинникът, — на тебе ще разкажа всичко, тъй като виждам, че си добър и честен човек.
— Родил съм се в богатство — започна да разправя пустинникът историята си, — в един замък съм роден, а семейството ми е едно от най-благородните в Петербург. При управлението на императрица Екатерина дядо ми е бил пръв неин министър. Той сполучил да спечели нейното разположение — накратко, харесал й като добър във всяко отношение човек и тя нищо не предприемала без неговото одобрение. Не след дълго и той властвуваше над Русия.
— Мога тогава да назова името ти — каза свещеникът.
— Аз съм от фамилията на граф Орлов — рече пустинникът. — Трябва да знаеш, че като неин любимец дядо ми можеше да играе своята роля и когато се оттегли, остана му наследство само имот. Този имот баща ми не го намали, напротив — увеличи го. Така бъдещето ми се усмихваше. Аз имах пари, а казват, че тези, които имат пари, могат да се нарекат напълно щастливи. Полека-лека израснах, станах юноша и учех всичко, каквото можеше да се учи. Деветнадесетгодишен, аз бях вече капитан от гвардията. През тези години толкова много се наслаждавах, че 60 години пустиннически живот не ще бъде достатъчен, за да изкупя миналия си живот…
Спрямо подчинените си бях строг, почти тиранин. Самият император много ме уважаваше, поради което въпреки малолетието ми, гърдите ми се украсяваха от разни ордени и други почетни знаци.
Престолът бе зает от Павел. Той беше носител на либерални идеи: подпомагаше селското съсловие и с това си спечели врагове между дворяните. Те почнаха да го ненавиждат, понеже бил много променлив: когото днес награди и отличи, утре го изругава и унищожава.
Той разчиташе на обичта на народа, ето защо се отнасяше добре с него, като се надяваше, че ще има нужда от неговата помощ. Народа той виждаше само в селяните, а се отнасяше с недоверие към по-събудените.
Не позволяваше на младите да продължават образованието и затвори университетите. Постави стража по границата и по този начин неприятелите му се увеличаваха и бяха намислили да го убият.
Понеже не се занимавах с политика, аз стоях далеч от тези работи. За мене беше все едно Павел или Александър ще управлява. Приемите и пиршествата в двореца ме привличаха, ето защо и царят ме обичаше.
Получих заповед един ден да се явя при царя на аудиенция. Отидох, като се облякох в най-хубавата си униформа.
Той не беше разположен. Нещо го бе развълнувало. Приближи се към мен, вгледа се и ми каза:
— Необходимо ми е едно доверено лице, Орлов.
Той продължи, понеже аз нищо не му отговорих.
— Дядо ви е бил много близо някога до царското семейство. Той пазеше царицата си, като й беше предан и верен. Мога ли да разчитам на същото от вас, както Екатерина от вашия дядо?
Поставяйки ръка на сърцето си, аз го увещавах, че главата ми ще бъде готова да падне винаги за него.
— Обграден съм с неприятели — промълви той, като набърчи челото си. — Имам нужда около себе си от доверени хора, на които да мога да се осланям и разчитам. Орлов, вие трябва да бъдете един от тия капитани, които винаги ще ме бранят.
Коленичейки пред него, аз положих клетва, че ще оправдая надеждите му. Напуснах царския кабинет повече от щастлив. Изпълнявах ревностно и доволно новата си служба, затова получавах като награда голямото царско доверие. Длъжността ми се заключаваше в това — всеки четвърти ден да пазя царя денонощно.
До царската стая, почти до вратата, беше креватът. Службата не ми харесваше не затова, че бях лишен от удобно спане, а по-скоро, че бях любимец на жените. Не ми трябваха много усилия, за Да спечеля сърцата им. Самите те ми ги предлагаха и аз лекомислено ги приемах, без да се замислям.
В императорския дворец живееше младата и красива графиня Волска. Тя беше една от най-красивите вдовици и макар че беше от години загубила съпруга си, още носеше траура. След смъртта на съпруга си тя получи в наследство милионите му. Той бе се оженил за нейната красота. Беше я завел в едно полско имение, но тя побърза да дойде в Петербург след неговата смърт, където и ние се запознахме на един от царските балове и приеми.
За да не бъдем обезпокоявани, тя нае една вила на брега на Нева, далеч половин час от Петербург, където аз отивах. Пристигах с лодка при нея, а зиме се плъзгах и след половин час бивах при най-красивата светска дама.
Тия нощи не ще забравя никога. Разбирам наистина сега, че съм грешил, но каквото и да бих дал, не мога да върна миналото. Въпреки че бяхме уверени, че нашите срещи остават тайни за света, убедих се в противното, когато за това научих от самия цар. Бях при царя на служба и той ме повика точно когато се готвех да си легна. Влязох при него и той ме покани на една партия вист.
След неколкочасова игра, хвърляйки картите, той ми каза, че предпочита да си поговори с мене, отколкото да поиграе карти.