Мъжагите не танцуват

Паркирах колата си пред една къща и навлязох пеш в гората. Онези от фургона изчакаха още десет минути, но след това решиха, че съм отишъл на гости у някого, и минаха покрай къщата, пред която беше паркирано поршето ми, да я огледат, след това обърнаха, за да се върнат там, откъдето бяха дошли. Вслушвах се в шума на двигателя и не бе трудно да го проследя. Нашите шосета са пусти през зимата. Това беше единственият шум, който се чуваше в долината.

Сега те пак спряха, вероятно на триста метра по-нататък. Щяха да изчакат аз да потегля. Сигналното устройство щеше да ги осведоми, когато тръгнех.

Готов бях под въздействието на съвсем естественото чувство на оскърбление да изхвърля машинката им в гората — или още по-добре, да я закача на някоя друга паркирана кола и да накарам преследвачите ми да висят на шосето на Памът до сутринта. Но бях твърдо разярен, за да го направя. Чувствах се засегнат, че необикновената ми среща с Уордли на „Маркони Бийч“ се дължеше просто на сигналното устройство, с което поршето ми бе проследено. Очевидно първият извод, който трябваше да запомня, беше, че не всяко съвпадение се дължи на Дявола или на Бога. Пак се бях върнал при обикновените хора!

В края на краищата зад волана на фургона бях видял не Уордли, а Насън Паяка, а на седалката до него беше Студи. Уордли без съмнение си четеше Роналд Файърбанк в някоя селска кръчма с радиотелефона до себе си, очаквайки Паяка и Студи да му се обадят.

Добре, ще оставя сигналното устройство, рекох си. Може би щях да мога да го използвам по-целесъобразно, когато се предоставеше възможност. Макар че това беше слаба утеха, предвид всичките ядове, които ми беше донесла тази машинка, все пак бях започнал да разбирам, че колкото повече събитията връхлитаха върху ми, толкова по-близо бях до първопричината.

Шеста глава

След всичките маневри по автострадата бях и ядосан, и любопитен, и жаден и ми мина през ума, че не бях влизал в бар от онази нощ в „Алеята на вдовицата“. И затова веднага след като се прибрах у дома, паркирах колата и отидох пеш до градския кей. В центъра имаме добри барове: „Щатът край залива“ (на който му викаме „Шхуната“), „Задната палуба“ и „Рибата и стръвта“ (неофициално преименуван на „Кофата с кръв“, за да се отдаде почит на големия брой побоища, които стават тук), добри барове бяха, но човек не може да каже, че са страхотни, защото в тях липсва онзи пролетарски колорит, който бармани като баща ми внасят в едно заведение. Въпреки това те са мрачни и порядъчно мръснички, за да се чувствате удобно. Човек може да си клечи и да си пие в тях толкова удобно, колкото и едно неродено дете в приятната си и сигурна утроба. Само няколко флуоресцентни лампи светят над главата ви, а старият грамофон автомат е твърде немощен, за да ви проглуши ушите. През лятото, разбира се, един бар като „Шхуната“ беше по-претъпкан и от нюйоркското метро в най-натоварените часове и се разправяше една история — аз лично вярвам, че е истина — как през едно лято неколцина специалисти от рекламния отдел на „Будвайзер“ или „Шефър“, или някоя друга марка пиво, топло като пикня, решили да проведат конкурс сред баровете и ресторантите, които ще продадат най-много бира в щата Масачузетс. Та най-голямото количество продажби за юли регистрирало някакво заведение в Провинстаун, наречено „Щатът край залива“. И тъй, една делнична августовска сутрин със самолет пристигнали висши служители от компанията, облечени в леки летни костюми, придружавани от екип от телевизията, който да заснеме връчването на наградата, като очаквали без съмнение да влязат в едно от онези заведения, където се сервират омари и риба с пържени картофи, които се срещат навсякъде из Хаянис и са огромни като оръжейни заводи, а вместо това попаднали в нашата мрачна, опушена „Шхуна“, където клиентите не бяха достатъчно богати да си позволят друго освен светла бира, но вътре се били наблъскали двеста правостоящи бираджии. Шхуната може би имаше дължината на товарен вагон от входа до вонящите кофи за боклук в дъното, а за храна се предлагаха сандвичи „подводница“ с печен хляб, шунка и сирене или пикантна наденица „лингуиса“. Телевизионните камери се завъртели и хипитата се изправяли пред тях и говорели: „Ами да, такава е бирата. Вони. За какво ти свети оная червена лампичка на камерата? Много дрънкам, така ли? Да спра! Така ли?“.