Мъжагите не танцуват

Е, да, през зимата пак беше претъпкано, но човек можеше да седне и да вкуси от сърцевината на настроението на това, което е станало в града през деня. Следобед много от риболовните корабчета се връщаха и екипажите седяха да пият. Дърводелците, търговците на наркотици, наркоманите и някои от момчетата за всичко от летните вили, както и неомъжените млади майки в петъчни дни с чековете си за социална помощ, и мнозина други, най-общо казано търсещи някой приятел да плати една чаша, всички пиеха жадно добрата пикня. В различна степен познавах повечето от тези хора и бих разказвал за тях, ако те имаха роля в това, което ставаше с мен сега, защото всичките бяха достатъчно оригинални личности, колкото и да изглеждаха еднакви, но през зимата, както казах, ние всички изглеждахме еднакви. Всички бяхме нездраво бледи, всички се обличахме в дрехи, станали излишък за армията.

Достатъчно ще е да разкажа само една история. В края на краищата аз живея в един населен с португалци град, а в разказа ми не се появяват никакви местни хора с изключение на Студи, който е позор за португалците. Един зимен следобед, когато „Шхуната“ беше непривично пуста, на бара седеше един рибар португалец, около осемдесетгодишен. Той беше така сгърбен и изкривен от цял живот труд, като кипарис, израснал изпод заоблен камък на скалистия бряг. В бара влезе друг един рибар, също така пострадал от артрита. Двамата бяха израснали заедно, заедно бяха играли футбол, заедно бяха завършили гимназия, заедно бяха работили на риболовни кораби, заедно се бяха напивали, вероятно всеки беше прелъстявал жената на другия, но сега, на осемдесетгодишна възраст, се обичаха толкова малко, колкото и когато са се били с юмруци през междучасията. Първият въпреки това стана от стола си, изправи се и се провикна през бара с глас, дрезгав като мартенския вятър: „Аз те мислех, че си умрял!“. Другият спря, изгледа го свирепо и му отвърна с крясък на чайка, изтръгнат от ларинкса му: „Умрял ли? Та аз ще дойда на твоето погребение“. Двамата пиха заедно бира. Беше просто друг един ритуал за прогонване на духовете. Португалците знаят как да се джавкат, когато говорят.

Ние ги имитираме. На други места мерят киселинните дъждове или степента на замърсяване на въздуха, или количеството диоксин в почвата. Тук, където ние нямаме друга промишленост освен риболова и даването на стаи под наем, където нямаме земеделие, въздухът и пясъкът са чисти, но рядко минава ден, в който да не се усети присъствието на духове в някой бар, така че когато аз влязох, погълнат от преживяното в безсънните ми нощи с призраците от Адския град, долових как всички усетиха присъствието ми. Като че бях мастило, разсипано в локва вода. Посрещнаха ме почти като унила цепеница, пъхната в бавно гаснещ огън.

Въпреки всичко всеки бар, както и всяко огнище, си имаше — бях забелязал това от работата си на няколко места — нещо като едни и същи превключватели за порядките си. Цепеницата, която е причина едно огнище да запуши, може да накара друго да лумне в пламъци, така и сместа от моята депресия и обилния приток на адреналин, резултат на преследването, в съчетание с компанията от налудничави и тревожни мисли, която без съмнение носех в душата си, скоро смени настроението в „Шхуната“ и тя забушува. Хора, които гаснеха по масите си ставаха и се местеха на други. Разни контета и техните стари приятелки, с които почти не разменяха дума, бързо се съживиха от пламнали желания. А аз, който в този час можех да бъда много по-самотен с ужаса си от всеки друг тука — зимите в Провинстаун могат да носят имената на хората, чийто ред за това идваше през дадена година — си приписах заслугата, че съм разпалил огъня, макар че единственото, което направих, бе да кимна пътем на познато лице и да заема усамотена позиция на бара.

Пийт Поляка пръв се приближи и двамата проведохме кратък разговор, от който вратът ми едва не изскочи от чарковете си.

— Хей — започна той, — аз си поприказвах с жена ти.

— Днес ли?

Той забави отговора си. Пресъхналото ми гърло се бе позатруднило, преди да успея да произнеса въпроса, а междувременно той точно тогава бе започнал да лочи бирата си. Освен това и съзнанието му бе доста помътено. Това често се случваше в „Шхуната“. Хората започват разговор, а мислите им, особено под въздействието на бирата и на дрогите, се рееха като водни бръмбари.

— Днес ли — повтори думите ми Пийт, — а, не. Преди ден-два.

Той махна неопределено с ръка. „Преди ден-два“. Спокойно би могъл да каже и „преди седмица-две“. Бях забелязал, че хората тук през зимата използват твърди интервали от време. Нещо може да е станало преди две седмици, или преди две вечери, но ако навикът ти е да казваш „преди пет дни“, запомняш го така. Затова и се отказах да настоявам повече. Вместо това се върнах към темата.

— За какво искаше да си приказва Пати с теб?

— А, да. Хей! Тя иска аз да поема обслужването на голямата къща на хълма в Уест Енд.

— Онази, която смята да купи ли?

— Така рече.

— И иска точно ти да поемеш обслужването?

— Е, аз и брат ми.