Мъжагите не танцуват

В това вече имаше смисъл. Брат му беше добър дърводелец. Всъщност Пийт искаше да каже, че брат му ще поеме обслужването на къщата. Пати най-вероятно бе помолила Пийт да я свърже с него.

Знаех, че е глупаво, но трябваше да му задам въпроса:

— Можеш ли да си спомниш кога си разговарял с нея, преди или след мача на „Патриотите“?

— А, да, оня мач. — Той кимна дълбоко. Дрогата го отнасяше някъде далече. Потъна в размисъл за нещо си: за мача, за датата, за парите в задния му джоб, после разтърси глава: — Преди около ден-два.

— Аха — рекох, — тогава ще е било.

Бет Нисън се промъкна при нас. Тя беше пияна, което рядко й се случваше, и беше доста оживена, което беше още по-необичайно.

— Какво си направил на Паяка? — попита ме тя.

— Здрасти, сладур! — поздрави я Пийт. — Тия ваши стари кавги край нямат. Аз трябва да тръгвам. — Той се наведе, целуна пуловера й там, където би трябвало да е зърното на гърдата й, и взе бирата си за из път към друга маса.

— Паяка наистина ли е бесен? — попитах я.

— Откъде да знам. — Очите й светнаха. — Паяка е побъркан.

— Е, ние всичките сме такива — рекох аз.

— Не смяташ ли, че ние с теб сме побъркани по малко по-особен начин? — попита тя.

— По какъв?

— Никога не сме се чукали.

Това беше нещо нормално за зимно време. Аз пресилено се засмях и я обхванах с ръка през кръста и светлите й очи се ококориха иззад очилата с пиянски наелектризиран блясък.

— Паяка си загуби ножа — каза Бет — и твърди, че ти си го откраднал. — Тя се изкикоти, сякаш това, че на Паяка му нямаше ножа, беше като на друг да му няма панталоните. — Той остана и без мотоциклет — добави Бет. — Ти ли си му казал, че „Патриотите“ ще спечелят?

— На полувремето.

— Ама те наистина спечелиха — продължи тя. — Но на полувремето той реши да смени залагането. Каза, че иска да го направи напук на теб. Сега пък твърди, че ти си бил виновен, че е проиграл мотоциклета си.

— Кажи му да си го навре в дирника.

Тя се изкикоти.

— В Средния запад — каза — викахме „дирник“. Мисля да пратя писмо на родителите ми и да им пиша, че дъщеря им вече не знае кое й е котето и кое й е дирникът. — Тя изхълца. — Нищо няма да му казвам на Паяка — заяви. — Той е в ужасно състояние. В края на краищата защо не? — запита се сама. — „Най-лошите са преизпълнени с енергията на страстта“, нали така беше? — И ме изгледа с невероятно похотлив поглед.

— Какво прави Студи? — попитах аз.

— О — отвърна тя, — пази се от Студи.

— Защо? — попитах.

— Ами — каза тя, — аз на всички им говоря да се пазят от Студи.

Не можех да преценя дали се дължеше на постоянно мяркащите се в съзнанието ми кадри на една русокоса глава в тъмен пластмасов плик, но всяка дума, която чувах, ми се струваше свързана със собственото ми положение. Имаше ли някакво нервно напрежение във въздуха? Никой освен мен и — молех се да е така — още един друг човек не знаеше какво е било заровено до градинката ми с марихуана, но въпреки това тази мисъл прозвучаваше едва ли не като писък при всеки вик от масите, когато поръчваха още бира. Предположих, че духовете се бяха вкопчили в напоения с бира сюнгер на някакъв вид колективен разум, присъстващ тук.

Бет забеляза, че погледът ми блуждае встрани от нея.

— Пати Ларейн още ли не се е прибрала? — попита тя.

Свих рамене:

— Чух, че била тук някъде.

— И аз така мисля. Чекията се е върнал в града.

— Ти видя ли го? — Чекията беше господин Черньо, макар че истинското му име беше Грийн. Джоузеф Грийн Чекията. Той получи прозвището „Чекията“ още през първия ден, когато влезе в един бар тук. „Има лоши негри — беше обявил на десетината души, които седяхме на масата, — ама аз съм ло-о-о-ш!“ и за малко всички замълчахме, сякаш да отдадем почит на мъртвите, които той бе оставил след себе си — ние сме Дивият запад на Изтока! — но Пати Ларейн се бе разсмяла и рече: „Я стига си си размахвал чекията. Никой няма да ти открадне тия, дето си ги почернил“. По израза на блаженство в очите й бях успял да разбера, че поредният господин Черньо беше миропомазан в онзи миг.

— Да — рече Бет, връщайки ме пак при себе си — и моите мисли понякога се рееха като водни бръмбари: — Чекията наистина се е върнал в града. Преди десет минути влезе и излезе от „Шхуната“.

— Ти разговаря ли с него?

— Той се опитваше да ме свали.

Сигурно щях да си помисля, че лъже, ако не изглеждаше толкова доволна.

Сега пък барманът ми правеше знаци. Сочеше телефона зад работната мивка.

Моите екстрасензорни способности този път ми изневериха. Мислех, че ще чуя гласа на Пати, но беше Харпо.

— Мак — каза той, — опитвах се да те намеря. Принудих се въпреки всичко да ти се обадя.

— Защо?

— Защото те издадох!

— Как си могъл да го направиш?

— Загубих самообладание. Искам да те предупредя.

Гласът на Харпо звучеше с някаква металическа тревога. Той сякаш достигаше до мен през някаква механична мембрана. Опитах се да отгатна какво е взел, но в мозъка му сигурно имаше маса химикали.

— Лоръл е — каза сега той.

— Татуировката ли?

— Жената. Лоръл! Обадих се на началника на полицията Риджънси и му казах и за нея, и за татуировката.