Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Не си каза името. Каза едно име, но такъв човек няма. Разбрах, че не е истинско, още като го каза. Говореше по телефона с носна кърпичка на устата.

— Какво име ти каза?

— Хийли. Остин Хийли.

Спомних си прашинка от градския фолклор. Преди две години неколцина от нас, понеже ни беше омръзнало да му викаме Студи, започнахме да го наричаме Остин Хийли. Това бе продължило известно време. Но на Студи не му беше известно, че го наричаме така. Сигурно му се беше обадил Паяка.

— Този Хийли рече, че Пати Ларейн била в „Странноприемницата на Провинстаун“ — каза Чекията. — Аз се обадих там. Дрън-дрън, изобщо не била стъпвала.

— Ти кога се върна?

— Преди три дни.

— Тя кога те напусна?

— Преди седмица горе-долу.

— Значи преди седем дни?

— Преди осем, броил съм ги.

Да, той броеше неговите си. А аз броях моите.

— Готов съм да я убия — каза той, — задето ме напусна.

— Няма мъж, когото тя да не напусне — рекох аз. — Произхожда от доста тесногръда среда. За нея това е грях.

— И аз съм толкова тесногръд, колкото е и тя — каза той, — и когато я видя, ще й извъртя един такъв страхотен, че… — Той ме изгледа косо, сякаш искаше да ми каже: „На другите можеш да им ги пробутваш тези, сладур, но с мен трябва да играеш честно“. След което отхвърли съмненията си. Можеше да ми се открие: — Остин Хийли рече, че Пати Ларейн пак се била срещала с теб. Като чух това си рекох, че трябва да ти дам да разбереш. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да проумея важността на мисълта му. — Но знаех, че не бих могъл да направя това с теб.

— Защо?

— Защото ти се отнасяше с мен като с порядъчен човек.

Той се позамисли върху правдивостта на думите си и очевидно установи, че е прав.

— Още повече — добави, — че Пати Ларейн вече не те обича.

— Вероятно.

— Каза, че си я бил подмамил да се омъжи за теб.

Аз започнах да се смея.

— На какво се смееш бе, бял задник?

— Господин Грийн, има такава еврейска поговорка: „Един живот, една жена!“.

Той също се разсмя.

Продължи да се смее достатъчно дълго, за да привлече вниманието към двама ни. Тази вечер в „Шхуната“ се твореше история. Рогоносецът и чернокожият любовник чудесно си прекарваха заедно.

— Джоузеф, ще се видим пак тук някъде — казах на Грийн Чекията.

— Не нарушавай реда.

Изпитвах нужда да походя дълго пеш. В главата ми се бе насъбрало повече, отколкото бях в състояние да подредя в мислите си.

Ръмеше, аз вървях надолу по Търговската улица с ръце в джобовете и толкова дълбоко бях сврял глава в качулката на якето си, че не усетих колата, която ме бе следвала, докато светлините на фаровете в гърба ми повече не можеха да останат незабелязани. Обърнах се. Зад мен бе спряла полицейска патрулна кола с един човек вътре. Той отвори вратата.

— Влез — покани ме той.

Риджънси, на мое разположение! Едва бяхме изминали петнадесетина метра и той заговори.

— Получих портрет на твоята дама, Джесика — рече Риджънси. И ми посочи лист хартия на предната седалка. — Погледни — каза, като ми подаде малко фенерче, което извади от вътрешния си джоб.

Внимателно разгледах фотокопието на снимката, изпратено телеграфически. Съвсем ясно се виждаше, че е Джесика.

— Бих казал, че е тя.

— Е, не е нужно ти да ни го съобщаваш, друже. Нямаме съмнения. И келнерката, и собственикът на „Алеята на вдовицата“ потвърдиха.

— Браво — казах. — Как я издирихте?

— Не е толкова сложно. Свързахме се с кантората на Пангборн в Санта Барбара и се разбра, че той е общувал служебно и извънслужебно с две руси жени. Работехме в тая насока, когато синът й се обади. Той е знаел, че е в Провинстаун с Пангборн, както и ти можеше да предположиш от любовното писъмце на дон Лон.

— Говориш за сина, който е бил любовник на Лони ли?

— Точно така — каза Риджънси. — За момчето с бръсначката без шнур. — Той отвори прозореца си и изхрачи събралото се в гърлото му. — Мисля, че никога повече няма да гледам реклами.

— Сигурно.

— Обаче, Мадън, точно тук се забърква кашата. Нейното име изглежда не е Джесика.

— Какво е истинското й име?

— Лоръл Оукуд. Пише се без „в“ след „к“.

В съзнанието ми се върна споменът за думите, които бях казал на Харпо преди онзи сеанс, който свърши с писъка на Нисън. „Харпо, бях му казал, кажи на другите, че ще се опитаме да се свържем с Мери Хардвуд, братовчедка на майка ми. Но жената, с която всъщност искам да разговарям, се нарича Лоръл.“

Такова съвпадение не можеше да бъде изфабрикувано със сигнално устройство. Против волята си започнах да треперя. Седях до Риджънси в полицейската кола, която се движеше с двайсетина километра в час по Търговската улица, и треперех нескрито.

— Имаш нужда от една чашка — рече Алвин Лутър.

— Всичко е нормално — казах аз.

— Сигурно щеше да си в по-добра форма — подхвърли намек той, — ако татуировката на ръката ти не беше „Лоръл“.

— Искаш ли да спреш колата?

— Нямам нищо против.

Бяхме стигнали до края на Търговската улица. Спряхме до мястото, където някога първите заселници бяха слезли на брега, но в ситния дъжд не можех да видя нищо.

— Добре — каза той, — слизай.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века