Мъжагите не танцуват

— Нека ти предложа друг сценарий. Ти, тя и Пангборн отивате до Уелфлийт с твоята кола. На връщане Лони не може да понесе загубата, й и размахва пистолет, насочен към теб. Ти спираш колата и успяваш да му отнемеш патлака. При сбиването тя е простреляна. Смъртоносно. Ти я оставяш в гората и го откарваш до неговата кола, заставяш го да влезе в багажника… той вече е отпуснат като червей. След това преместваш колата на тихо място, отваряш багажника, пъхваш дулото в устата му, мило му казваш: „Никога няма да те нараня, Лони, това е само на майтап, една шега. Аз така се освобождавам от прищевките си. Цункай дулото заради мен, Лони“. После дръпваш спусъка, леко поизбърсваш патлака и слагаш неговия пръст върху спусъка. След това връщаш колата до „Алеята на вдовицата“, пак отиваш до гората и се отърваваш от нейното тяло. Синко, всичко това го правиш, само забравяш да си почистиш предната седалка. Както казва жена ми: „Никой не е идеален“. И аз не съм. Оставих се да ме заблудиш с кръвта на предната седалка. Защото съм селяндур и вярвам на приятелите си. Да — завърши той, — по-добре се надявай и се моли да не излезе наяве тялото й. Аз ще бъда първият, който ще се нахвърли върху теб, защото клъвнах на историята ти с кръвотечението от носа.

— Ами тогава — попитах го, — защо не ме прибереш сега?

— Намери си обяснението сам.

— Нямаш доказателства. Ако тя е била застреляна отблизо в моята кола, кръвта й щеше да е изпоцапала целите му дрехи.

— Може би си прав. Хайде да пийнем нещо.

Нищо друго не би могло да бъде по-неприятно. Да пия с него беше последното нещо, което ми се искаше. Но той запали колата, заподсвирква си „Звезден прах“, и потегли рязко сред пръски пясък от настилката и гума от колелата.

Мислех, че ще отидем в бара на ветераните от войните, защото беше любимата му кръчма, където си пийваше, но вместо това той зави към Градския съвет и ме поведе по коридора на приземния етаж към кабинета си, където ми посочи един стол и извади бутилка бърбън. Предположих, че сме дошли тук, за да съм под ръка заради записващото устройство, което той държи в бюрото си.

— Реших да ти демонстрирам удобствата, които предлага това място — каза Риджънси, — преди да ти се наложи да използваш пандиза.

— Можем ли да поговорим за нещо друго?

Той се ухили.

— Предложи темата.

— Къде е жена ми?

— Аз се надявах, че ти ще ми кажеш.

— Разговарях с оня тип, с когото тя избяга. Зарязала го е преди осем дни. Вярвам на това, което той ми каза.

Риджънси рече:

— Това съвпада.

— С какво?

— Според сина на Лоръл Оукуд, между другото и той се казва Ленард, но му викат Съни, Съни Оукуд, та според него Пати Ларейн е била в Санта Барбара преди седем вечери.

— Не знаех това.

— Да, била е там с оня тип, Уордли.

Никога не ми е било ясно какво точно означават думите „не можех да отлепя устни“. Сега разбрах.

— Хубав ли е бърбънът?

Кимнах мълчаливо.

— Да, била е в Санта Барбара с Уордли и са вечеряли с Лоръл Оукуд и Ленард Пангборн в морския клуб на Лони. И четиримата на една маса. Съни се присъединил по-късно, за кафето.

Все още не можех да проговоря.

— Искаш ли да знаеш за какво са разговаряли?

Кимнах.

— Малко по-късно ще ми е необходима твоята помощ.

Кимнах.

— Добре. Според това, което разбрах от Съни… — Тук той спря, за да отбележи: — Между другото, по телефона Съни никак не ми звучеше като минетчия. Смяташ ли, че в онова писмо Пангборн лъже?

Нарисувах с пръст въпросителна.

— Но Пангборн не ти се е сторил педал, нали?

Поклатих глава.

— Просто не мога да повярвам — рече той — колко много неща от живота се развиват в кенефа. Господи, та дори ти или аз също бихме могли да сме педерасти.

— Както кажеш, миличък — изфъфлих.

Това му се видя страшно забавно. Аз бях доволен, че гласът ми се е възвърнал, без значение каква поличба беше това. Да си лишен от говор е шокова ситуация, в която си готов да направиш всичко, за да се измъкнеш от нея.

И двамата отпихме малко бърбън.

— Искаш ли марихуана? — попита Риджънси.

— Не.

— Имаш ли нещо против аз да пуша?

— Не те ли е страх, че могат да те хванат в кабинета ти?

— Кой? Аз просто се опитвам да предразположа един заподозрян. — След което той извади цигара с марихуана и наистина я запали.

— Прекрасно — рекох.

— Аха — изпусна дима той. — Във всеки майтап има хляб.

— Тъй вярно.

— Мадън, от Съни научих, че Пангборн и Лоръл трябвало да отидат със самолет до Бостън, да пристигнат с кола в Провинстаун и да се преструват на туристи, които са се влюбили в имението на Парамесидес.

— Така ли се нарича?

— Аха. Някакъв грък, който е работил за някакви араби, го е купил преди няколко години. Сега Уордли искал да го купи на Пати. За това разговаряли на вечерята.

Той всмукна пак от „хляба“.

— Говорели, че пак щели да се женят — каза.

— Страхотно! — Изглежда, че от дима и аз се бях дрогирал по контактен път.

— Знаеш ли защо Пати е искала имението? — попита Риджънси.

— Не ми е казвала.

— Според Съни, тя от една година била хвърлила око на къщата. Уордли искал да й я купи, така, както Ричард Бъртън купуваше на Елизабет Тейлър диаманти.

— Тази новина не те ли разстройва? — попитах аз.