Мъжагите не танцуват

Отправихме се на път. Кучето седеше до мен на седалката за пътника, с нос обърнат към прозореца, и двамата пътувахме все така сериозни. Едва когато вече бяхме по средата на пътя до разклона за Труро, се сетих за сигналното устройство. Мисълта, че продължавам да бъда следен, събуди гняв в мен. Отбих колата на банкета, спрях, свалих малката кутия и я оставих в плитката канавка до основата на километричния стълб. След това продължихме.

Не виждам нужда да описвам останалата част от пътуването. Карах все по-колебливо, както и предишните пъти, и колкото повече наближавах последната песъчлива отсечка от пътя, толкова по-често отпусках крака си от педала за газта, докато колата взе да спира, един път, втори път. Последният път беше в една локва и изпитах страх, така добре познат, като преминал наблизо призрак, че няма да мога повече да запаля. През колониалната епоха в една от просеките в гората тук се бе издигала бесилка и в ситния дъжд ми се привиждаше, че на всеки наведен клон се люлее човек. Не знам чий мозък беше повече помрачен от напрежението, на кучето или моят. То скимтеше непрекъснато с предсмъртни вопли, сякаш лапата му беше хваната в капан.

Вървях слепешката по пътеката с фенерче в ръка, мъглата бе толкова гъста, че имах чувството, че лицето ми е заляно с пяна. Кучето притискаше плешката си до бедрото ми, докато наближихме последните няколко метра до изкривеното борче джудже, след което то се втурна напред, а гласът му се извиси в някаква смесица от въодушевление и ужас, сякаш като нас, хората, и то можеше да изпитва необходимостта да се раздвоява дълбоко. В действителност гласът му никога не бе звучал така човешки както сега, когато от гърлото му излизаха тези вопли на задоволство и хрипове на паника. Наложи се да го възпра, иначе то щеше да остърже мъха от камъка върху дупката.

А когато отместих камъка, то нададе кратък стон. Беше също като звука, който аз бих издал, ако имах желание да погледна. След това повече не издържах. Фенерчето освети с лъча си черна, слизеста пластмасова торбичка, по която бяха полазили буболечки, и плувнал в собствената си пот, с ръце, които трепереха, сякаш призраците се допираха до тях, аз нахълтах в територията на дупката — такова чувство изпитвах! — пресегнах се и измъкнах торбичката. Бе по-тежка, отколкото предполагах. Ще ви спестя подробностите за това колко време ми отне да развържа възела, не се осмелих обаче да я разпоря, за да проникна вътре, като че ли ручейчетата на Адския град можеха да бликнат от скъсаното.

Възелът най-сетне се разплете. Вдигнах фенерчето и видях лицето на жена си. Все едно че бе гръмнал пистолет в плетеницата на хиляди нощи сън. Лицето на жена ми бе запазило изражение на ужас и изненада, в основата на врата се виждаше алена джунгла. Погледнах я веднъж, не бях в състояние да погледна втори път и затворих торбичката. В този миг разбрах, че имам душа. Усетих я как се преметна в сърцето ми, докато пръстите ми отново стягаха възела на торбичката.

Изправих се, готов да си тръгна, поклащайки се от крак на крак. Не знаех дали ще мога да се движа. Не можех да реша дали да я взема със себе си, или да я оставя да почива на това зловещо място. Бях загубил всякакъв контрол над волята си, но кучето спря да скимти, разшава се насам-натам и се опита да пъхне главата и плешките си в дупката, намуши се още малко, след което в един миг всичките му движения смениха посоката си и то се измъкна заднишком, като изтегли, захапало я в края, зелена пластмасова торбичка. Сега видях лицето на Джесика Понд. Не можех да я нарека Лоръл Оукуд.

Странно ли ще ви се стори, че взех двете глави и ги отнесох до колата? Държах по една торбичка във всяка ръка и ги положих в багажника, внимателно, за да не разместя странното останало було на смъртта — колко жалък саван е пластмасовата торбичка! Кучето вървеше редом с мен като опечален близък, а дърветата от двете страни на пътеката пазеха скръбно мълчание. Шумът при запалването на поршето прозвуча гръмко като експлозия под този покров.

Потеглихме. След като аз нямах представа какво правя, дали на вас ще ви се стори по-понятно това, че спрях да прибера сигналното устройство и че след като го направих, се появиха Студи и Нисън, за да ме нападнат?

По-късно, когато успях да разгадая мистерията, реших, че те сигурно са проследявали колата ми до момента, в който свалих апарата. После сигурно са поизчакали известно време. А след това сигурно са отишли с колата си до мястото, където са сметнали, че съм спрял, но са видели, че там няма нито кола, нито някаква къща, и само сигналите на устройството са ги измъчвали с празни надежди. Идвали някъде отстрани на шосето, но откъде точно, те не могли да определят. Затова спрели и зачакали.