Мъжагите не танцуват

Видях ги да приближават едва когато се изправих в канавката до километричния знак със сигналното устройство в ръка. Те вече се бяха насочили към мен, притичвайки. Помня, че си помислих, че искат да си вземат обратно онова, което бях откраднал от дупката — показателно е къде ми беше отишъл разумът. Може да се каже следното за лудостта: кръвта на човек преминава от един върховен миг към друг без никакъв страх. Смятам, като преценявам сега, че двамата бяха чак погрознели от гняв след всички изхабени нерви, докато бяха чакали да чуят сигналното си устройство цели тридесет шибани минути в дъжда. Така че бяха готови да ме пречукат, защото се бях отнесъл по такъв груб начин с фината им техника.

Двамата се нахвърлиха върху кучето и мен, Нисън държеше в ръката си нож, а Студи щанга за гуми. Животното и аз никога не сме се чувствали обвързани в онзи съюз между кучето и човека, който декларира, че са готови да умрат един за друг, но тогава то беше застанало до мен.

Не мога да определя и назова силата, която придойде у нас. Аз трябваше да браня главите на две русокоси жени в багажника на колата си. За тези глави, ако ме заловяха с тях, цената, която щях да платя, беше двеста години затвор — това ми даде сили да се бия. Безумието ми придаде допълнителна сила. Защото според екзалтираната ми умопобъркана логика аз пренасях двете скъпи за мен жени от скверния им гроб в друг, по-добър.

Така че моята ярост граничеше с безумство. Тя се беше натъпкала като барут през последните пет дни в главата и крайниците ми. Гледката на Паяка и Студи, които се приближаваха със заплахата си, ми подейства като сваляне на предпазителя на спусък. Не мога да забравя как кучето застана нащрек до мен и козината му беше настръхнала като стоманени гвоздеи. След това всичко стана за миг и за кучето всичко свърши. Не знам дали продължи повече от десет секунди, но то се хвърли към Нисън Паяка и впи зъбите си в лицето и врата му. Хвърли се обаче и върху острието на ножа, който се заби в сърцето му, и кучето умря, както си бе върху Паяка, а той изпищя и избяга настрани, уловил се за лицето. На нас със Студи ни беше нужно повече време.

Той се движеше в кръг, готвейки се да замахне с щангата си, а аз гледах да не се доближавам и бях подготвен да запратя моето сигнално устройство — то вече беше мое — към главата му, макар че апаратчето тежеше по-малко и от дребен камък. Въпреки яростта, не бях във форма да се бия. Сърцето ми вече ме стягаше и не бях в състояние да се справя с щангата за гуми. Трябваше да го засека с безупречен десен прав в челюстта — левият ми не можеше да свърши добра работа — и за тази цел се налагаше да изчакам, докато той замахне с щангата. Няма друг начин, когато се биеш срещу противник с щанга в ръка, освен да го принудиш той да поеме инициативата. Можеш да нанесеш удар, само след като избегнеш оръжието му. Студи знаеше това. Той въртеше щангата напред-назад, но не предприемаше опит да направи пълен замах. Щеше да изчаква. Да ме остави да се поотпусна и освободя от възбудата. Студи изчакваше, двамата се въртяхме в кръг и усетих, че дишането ми е по-тежко от неговото. Тогава запратих сигналното устройство към него и го ударих по главата. Веднага след това му нанесох десен прав, но го уцелих само по носа, не улучих брадата, и той стовари щангата върху лявата ми ръка. Бе нарушил равновесието си и не успя да ме удари с все сила, но ръката ми беше като отсечена и изпитах такава болка, че едва успях да избегна следващия му замах. Сега той нанесе удара си във въздуха, от носа му рукна кръв и потече в устата му, мина ми през ума, че има счупени лицеви кости.

Той пак замахна. Аз се гмурнах, грабнах две шепи пясък от банкета и го запратих в лицето му. Заслепен, той мощно замахна към мен, аз отскочих встрани и изстрелях десния си прав с такава сила, с каквато нищо не бях удрял, сякаш гръмотевица тресна ръката ми, и той рухна с щангата си. Тогава направих грешката, че го ритнах в главата. От това си счупих палеца на крака. Ползата от тази втора болка беше, че ме възпря да го фрасна по главата с щангата. Вдигнах я и с куцукане се запътих по шосето към фургона. Паяка се бе подпрял на него, уловил главата си в ръце, и стенеше, а аз познах удоволствието да пощурееш. С щангата натроших стъклата, фаровете, задните светлини, след което, неудовлетворен от стореното, се опитах да изкъртя с лоста едната врата и като не успях, избих поне пантите й.

Паяка ме наблюдаваше и когато свърших, рече:

— Ей, човече, прояви милост. Нужна ми е лекарска помощ.

— Защо си казал, че аз съм ти откраднал ножа? — в отговор го запитах аз.

— Някой ми го открадна. Намерих си нов, но той е много шибан.

— Сега е забит в кучето ми.

— Съжалявам, човече. Нямах нищо против кучето ти.

Точно така накъсано разговаряхме. Оставих го при фургона, внимателно заобиколих покрай Студи, за да не се нахвърля пак с щангата, коленичих до Каскадьор, който лежеше мъртъв близо до поршето, любимата му колесница, и успях със здравата си ръка да го настаня на предната седалка.

След това потеглих за вкъщи.