Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Аз не съм съвсем сигурен, че знам какво означава това вече — каза той. — Преди шест месеца ми казаха, че ако не спра да пия, ще умра. И аз спрях. Сега, когато заспя, духовете излизат от всички дървени повърхности и ме заобикалят в кръг край леглото. После ме карат цяла нощ да танцувам. — Той се закашля и звукът идваше от всички каверни на дробовете му. Това беше опит да се засмее. — „Мъжагите не танцуват“ им казвам аз. „Хей, тъп фанатик, отговарят ми духовете, продължавай да танцуваш.“ — Той се взря в искриците на бърбъна, сякаш сред тях можеше да види сенките на духовете, и въздъхна. — От болестта фанатизмът ми омекна — каза той. — Мисля си за педерастите и знаеш ли какво смятам. За половината от тях това е право на проява на смелост. На мухльото му трябва яко дупе, за да стане педал, вместо да се възпре. На мухльото. В противен случай той се жени за някоя плаха мишчица, която е прекалено свенлива да бъде лесбийка, и двамата стават психолози и отглеждат вундеркиндчета, които играят електронни игри. Стани педал, ще кажа аз, ако си мухльо. Дебютирай като такъв пред света. Не одобрявам другите. Онези, които трябва да са истински мъже, но не им стига смелост. Ти би трябвало да си истински мъж, Тим. Ти си мой син. Имаш предимство.

— Никога досега не съм те слушал да говориш толкова много. Нито веднъж през живота си.

— Това е, защото двамата с теб не се познаваме.

— Е, ти поне днес приличаш на непознат — казах аз. Истина беше. Едрата му глава вече не бе украсена с буйна коса, с бял цвят, подправен разкошно със слонова кост и кремаво. Сега той просто имаше едра плешива глава. Приличаше повече на пруски генерал, отколкото на прототип на ирландски барман.

— Искам да си поговоря с теб сега — каза той. — Може би постъпвам тъпо, но ме осени, когато бях на погребението на Франки Фрийлоуд: само Тим ми е останал.

Вях трогнат. Понякога минаваха месец-два, понякога половин година преди един от двама ни да се обади на другия. И все пак ми се бе струвало нормално. Винаги се бях надявал, че е така. Сега той го потвърди.

— Да — продължи Дъги, — днес сутринта станах рано, взех назаем колата на вдовицата и си повтарях през целия път дотук, че сега трябва да поговорим лице в лице. Не искам да умра, без ти да си разбрал колко те уважавам.

Бях смутен. И затова се хванах: за начина, по който той произнесе „колата на вдовицата“.

— Ти да си нямаш вземане-даване с жената на Фрийлоуд? — попитах го.

Рядко виждах баща си да изглежда така смутен.

— Напоследък не — отвърна той.

— Как си могъл? С жената на приятеля си?

— През последните десет години Франки се беше скапал от фиркане. Нито инструмента си можеше да намери, нито търпението.

— С жената на приятеля си? — Изсмях се подигравателно по адрес на семейната традиция. С писклив глас на тенор.

— Случвало се е веднъж-два пъти. Тя имаше нужда. Жест на милосърдие.

Смях се до сълзи.

— Питам се кой ли я гали сега — ликувах аз. Прекрасно беше собственият ти баща да присъства на собствения си помен. Внезапно ми се доплака.

— Прав си, момчето ми — каза той. — Надявам се и се моля Франки никога да не разбере. — Той се загледа за миг в стената. — Човек остарява и започва да усеща, че нещо не е наред. Чувстваш се като в сандък, а стените му постоянно се стесняват. Затова и правиш неща, които преди това не си правил.

— От колко време знаеш, че си болен?

— Откакто бях в болницата „Сейнт Винсънт“ преди четиридесет и пет години.

— Това е доста време, да имаш рак и да не ти проличи.

— Никой от докторите няма усет за тези работи — рече той. — Аз както виждам нещата, това представлява затворена верига на болестта с два прекъсвача.

— Какво искаш да кажеш?

— Две ужасни неща трябва да се случат преди тази гадост да започне да се развива. Първото освобождава спусъка. Второто го натиска. Аз четиридесет и пет години си ходя с освободен спусък.

— Защото не си успял да се оправиш от всички онези рани, които си получил?

— Не. Защото изгубих смелост.

— Ти? Какви ги говориш?

— Тим, тогава аз се спрях и усетих, че обувките ми са пълни с кръв, а пред мен беше болницата „Сейнт Винсънт“. Трябваше да продължа да преследвам онова копеле, което стреля. Но когато видях болницата, загубих самообладание.

— Дявол да го вземе, ти вече си го бил гонил цели шест пресечки!

— Не беше достатъчно. Аз съм скроен да нося много, така или иначе. Изпитанието беше, когато се спрях. Нямах кураж да продължа и да го заловя. Защото можех. Нещо в цялата схема можеше да го накара да се препъне. Аз не се опитах да пробвам късмета си. Вместо това спрях. Тогава чух в главата си съвсем ясно глас. Това е единственият случай, при който мога да твърдя, че господ или някаква висша сила говореше с мен. Гласът рече: „Ти вече губиш мощ. Това ти е истинското изпитание. Направи го“. Но аз влязох в болницата „Сейнт Винсънт“ и сграбчих дежурния за яката и точно в мига, в който налетях да бия тоя келеш с бяла престилка, усетих, че първият прекъсвач се включи на рак.

— Кое включи втория прекъсвач?

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века