Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Миналата седмица стана едно самоубийство — продължих аз, — макар че е възможно човекът да е убит. Мисля, че аз му отнех дамата онази вечер, когато това е станало. — И в следващия миг ми мина една невероятна мисъл: понеже баща ми имаше рак, каквото и да споделях с него, нямаше да навреди по никакъв начин на другите. Това може би беше едно от полезните свойства на неговия рак. Той можеше да поема информация като гроб, който няма да я върне обратно на никого. Дали баща ми сега не беше на страната на духовете, далече от всички нас?

— Имам да споделя и други неща — продължих. — Засега те не са достояние на всички, но две жени са били убити в този град през последната седмица.

— Господи! — възкликна той. Дори на него му дойде много да изслуша толкова нови неща. — И кой го е извършил?

— Не знам. Имам някои предположения, но не съм сигурен.

— Виждал ли си жертвите? Сигурен ли си, че твоите факти са верни?

Никак не исках да му отговоря. Ако не кажех нищо повече, все още можеше да се придържаме към предпоставката, че просто си пием заедно в кухнята: можехме да затрупаме посещението му с приспивни спомени за други пиянски криволици из неизследваните пространства на философията. Ала след следващата ми реплика, и двамата можехме да се окажем плувнали в пот и отрезвели на някой друг бряг.

Изглежда, че доста се бях забавил да му отговоря, та му се наложи да повтори въпроса си.

— Виждал ли си жертвите?

— Да — казах, — те са в избата.

— О, господи! — Чашата му беше празна. Забелязах как ръката му се пресегна за бутилката с бърбън и след това се дръпна. После той хвана чашата си и я захлупи. — Тим, ти ли го направи? — попита той.

— Не. — Не бях в състояние да оставя своята чаша. Изпих на една глътка остатъка. — Мисля, че не — добавих, — но не съм сигурен.

И така се започна всичко. Малко по малко, с една или друга подробност, аз му разказах, допълвайки се, за онова, което си спомнях, за всеки от дните след онази вечер, когато бях отишъл в „Алеята на вдовицата“, а когато бързо се изповядах (защото го чувствах като „изповед“), че Пати Ларейн е едната от мъртвите жени, баща ми издаде стон — такъв, какъвто човек изпуска, когато пада от някой прозорец, за да се набие върху кол.

И все пак не бих казал, че изглеждаше ужасно. Яркочервената руменина, която се бе разляла единствено по скулите му, като останалата част от лицето му бе останала бледа, сега се пренесе върху челото и брадичката. Така се създаде илюзия, че той не е толкова зле, колкото беше. Но аз мисля, че това не бе така. При цялото му отвращение от ченгетата той самият невероятно изглеждаше като ченге — началник на участък или старши следовател, такава роля начаса би му отредил всеки режисьор, който разпределя състава си — и ще не ще той през по-голямата част от живота си се виждаше принуден да играе тази роля. По отношение на силата на въпросите му не мога да не призная, че не беше никак лош като специалист по разпитите.

Най-сетне аз спрях да разказвам историята си (а междувременно в процеса на разказа ми сутринта премина в следобед, правихме си сандвичи, пийнахме бира). Накрая той каза:

— Има два въпроса, които ме възпират ясно да разбера тази работа. Единият е дали ти си невинен, или виновен. Трудно ми е да повярвам на първото, но пък ти си ми син. — Той замълча, начумери се и рече: — Исках да кажа, че ми е трудно да повярвам на второто, че си виновен.

— Или с други думи — прекъснах го аз, — ти смяташ, че може да съм го направил. Каза го! И причината е, че ти самият можеш да извършиш убийство. Всъщност, може и да си пречукал един-двама, когато си бил профсъюзен деец.

Дъги не възрази срещу думите ми. Вместо това рече:

— Добрите хора убиват по задължение или заради честта си. Не за пари. За пари убиват долните типове. Дрогираните лакоми прасета убиват за пари. Но не и ти. Облагодетелстван ли си от завещанието й?

— Нямам представа.

— Ако според завещанието й можеш наистина да получиш пари, очакват те огромни неприятности.

— На нея може и да не са й останали никакви пари. Пати Ларейн беше много потайна за това колко има. Подозирам я, че през последните две години е направила ужасни инвестиции. Може и да сме били разорени.

— Най-искрено се надявам да е така — каза той. После задържа хладния поглед на сините си очи върху мен. — Проблемът е начинът, по който са извършени тези убийства. Това е вторият ми въпрос. Защо? Защо е било необходимо някой да обезглави тези жени? Ако ти си го направил, Тим, то тогава ние двамата с теб трябва да се махнем от този свят, мисля. Семето ни ще да е прекалено проклето и не бива да бъде продължено.

— Много спокойно говориш за тези неща.

— Защото не вярвам, че си способен на такова зверство. Споменавам го само като възможност. За да регистрираме всичко точно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века