Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Тогава значи не се намираш близо до канала. Значи си компютър. Виж във вестниците. Компютърните предвиждания стигат до петдесетпроцентова вероятност.

— Добре — казах, — това е за предсказанията. Но аз всъщност исках да поговорим за съвпаденията.

Той стана угрижен.

Аз се изправих и долях чашите.

— Сипи повече вода в моята — каза той.

— Съвпаденията — повторих аз. — Какво ще кажеш?

— Досега аз говорих — рече той. — Кажи ми ти сега.

— Ами — започнах аз, — то не е много по-различно от канала. Само че е цяла система. Аз вярвам, че ние приемаме отпечатъци от мислите на всички. Обикновено не го осъзнаваме, но е така.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че хората могат да изпращат и да получават съобщения ли? Че това е телепатия, нали? Без да го съзнават?

— Можеш да го наречеш както искаш.

— Е, да — рече той, — в интерес на полемиката, защо не?

— Веднъж — рекох аз — бях на север, във Феърбанкс, в Аляска, и пак можеше да се усети. Имаше система.

— Да — съгласи се той, — близо до северния магнитен полюс. Ти какво правеше във Феърбанкс?

— Една далавера. Нищо особено. — Всъщност бях отишъл там подир Маделин за една кокаинова афера и се бяхме скарали. Това беше същият месец преди да ме гепят за същото, когато бях прескочил набързо до Флорида. Когато продавах две кила кокаин. Само благодарение на адвоката, който беше добре заплатен за умението му да ходатайства, бяха намалили присъдата на три години (условно).

— Една вечер се спречкахме с един тип във Феърбанкс — продължих аз. — Той беше кофти човек. На сутринта, когато се събудих, видях в съзнанието си образа му. Изражението на лицето му беше отвратително. Тогава иззвъня телефонът. Беше същият тип. Гласът му беше също така противен, както и лицето му. Поисках среща късно следобед. През целия ден се натъквах на хора, които бях срещал предната вечер, и нито веднъж не се изненадах от изражението на лицата им. Те изглеждаха и разгневени, и доволни, точно така, както очаквах да изглеждат. Беше реално като сън. Към края на деня се срещнах с оперетъчния злодей. Но вече не бях така нервен. Защото докато следобедът се точеше, го виждах ясно в мислите си и той изглеждаше изхабен. Но истината е, че когато се срещнахме, той точно така изглеждаше — по-голям страхливец от мен.

Баща ми се изкиска.

— Ще ти кажа, Дъги — продължих аз, — че мисля, че всички в Аляска пият, за да могат да се възпрат да не нахлуват в главите на другите.

Той кимна.

— Северни земи. Ирландия. Скандинавия. Русия. Пият като смокове. — И сви рамене. — Но все пак не разбирам какво общо има това с твоите доводи.

— Искам да кажа, че хората не искат да живеят в главите на другите. Много е страшно. Много е животинско. Съвпадението е признак, че са стигнали до такова състояние.

— Кое ритва менчето? — попита Дъги.

— Не знам — отговорих аз. Поех си дъх. Като се вземеше предвид всичко останало, имаше и по-тежки задачи от насмешките на баща ми, с които трябваше да се справя. — Мисля, че когато предстои да се случи нещо значително и неочаквано, хората излизат от рамките на обичайното си поведение. Мислите им започват да се притеглят взаимно. То е, сякаш надвисналото събитие създава вакуум и ние се устремяваме към него. Поразителните съвпадения се трупат с лудо темпо. Като природно явление е.

Почти осезателно го усещах как си припомня собственото си минало. Дали бе преживял събития, съпоставими с моите, онази сутрин, когато го бяха простреляли?

— Какви надвиснали събития имаш предвид? — попита той.

— Пагубни.

Реакцията му беше предпазлива:

— Какви точно пагубни събития?

— Убийство, да речем.

Той се замисли над думите ми. После поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не ми харесва примерът ти“. Погледна ме.

— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?

На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.

— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.

— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.

— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?

— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.

— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.

— Не ми предстои, а е нещо повече.

Той предпочете да замълчи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века