Мъжагите не танцуват

— Тогава значи не се намираш близо до канала. Значи си компютър. Виж във вестниците. Компютърните предвиждания стигат до петдесетпроцентова вероятност.

— Добре — казах, — това е за предсказанията. Но аз всъщност исках да поговорим за съвпаденията.

Той стана угрижен.

Аз се изправих и долях чашите.

— Сипи повече вода в моята — каза той.

— Съвпаденията — повторих аз. — Какво ще кажеш?

— Досега аз говорих — рече той. — Кажи ми ти сега.

— Ами — започнах аз, — то не е много по-различно от канала. Само че е цяла система. Аз вярвам, че ние приемаме отпечатъци от мислите на всички. Обикновено не го осъзнаваме, но е така.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че хората могат да изпращат и да получават съобщения ли? Че това е телепатия, нали? Без да го съзнават?

— Можеш да го наречеш както искаш.

— Е, да — рече той, — в интерес на полемиката, защо не?

— Веднъж — рекох аз — бях на север, във Феърбанкс, в Аляска, и пак можеше да се усети. Имаше система.

— Да — съгласи се той, — близо до северния магнитен полюс. Ти какво правеше във Феърбанкс?

— Една далавера. Нищо особено. — Всъщност бях отишъл там подир Маделин за една кокаинова афера и се бяхме скарали. Това беше същият месец преди да ме гепят за същото, когато бях прескочил набързо до Флорида. Когато продавах две кила кокаин. Само благодарение на адвоката, който беше добре заплатен за умението му да ходатайства, бяха намалили присъдата на три години (условно).

— Една вечер се спречкахме с един тип във Феърбанкс — продължих аз. — Той беше кофти човек. На сутринта, когато се събудих, видях в съзнанието си образа му. Изражението на лицето му беше отвратително. Тогава иззвъня телефонът. Беше същият тип. Гласът му беше също така противен, както и лицето му. Поисках среща късно следобед. През целия ден се натъквах на хора, които бях срещал предната вечер, и нито веднъж не се изненадах от изражението на лицата им. Те изглеждаха и разгневени, и доволни, точно така, както очаквах да изглеждат. Беше реално като сън. Към края на деня се срещнах с оперетъчния злодей. Но вече не бях така нервен. Защото докато следобедът се точеше, го виждах ясно в мислите си и той изглеждаше изхабен. Но истината е, че когато се срещнахме, той точно така изглеждаше — по-голям страхливец от мен.

Баща ми се изкиска.

— Ще ти кажа, Дъги — продължих аз, — че мисля, че всички в Аляска пият, за да могат да се възпрат да не нахлуват в главите на другите.

Той кимна.

— Северни земи. Ирландия. Скандинавия. Русия. Пият като смокове. — И сви рамене. — Но все пак не разбирам какво общо има това с твоите доводи.

— Искам да кажа, че хората не искат да живеят в главите на другите. Много е страшно. Много е животинско. Съвпадението е признак, че са стигнали до такова състояние.

— Кое ритва менчето? — попита Дъги.

— Не знам — отговорих аз. Поех си дъх. Като се вземеше предвид всичко останало, имаше и по-тежки задачи от насмешките на баща ми, с които трябваше да се справя. — Мисля, че когато предстои да се случи нещо значително и неочаквано, хората излизат от рамките на обичайното си поведение. Мислите им започват да се притеглят взаимно. То е, сякаш надвисналото събитие създава вакуум и ние се устремяваме към него. Поразителните съвпадения се трупат с лудо темпо. Като природно явление е.

Почти осезателно го усещах как си припомня собственото си минало. Дали бе преживял събития, съпоставими с моите, онази сутрин, когато го бяха простреляли?

— Какви надвиснали събития имаш предвид? — попита той.

— Пагубни.

Реакцията му беше предпазлива:

— Какви точно пагубни събития?

— Убийство, да речем.

Той се замисли над думите ми. После поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не ми харесва примерът ти“. Погледна ме.

— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?

На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.

— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.

— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.

— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?

— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.

— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.

— Не ми предстои, а е нещо повече.

Той предпочете да замълчи.