Мъжагите не танцуват

Да ви разказвам ли за достойнствата на битка като тази? Успях да събера сили да не рухна, достатъчно дълго, за да сваля двете пластмасови торбички в избата, където ги поставих в картонена кутия. (Не споменах досега за това, но след още двадесет и четири часа миризмата им щеше да бъде катастрофална.) После изкопах в двора гроб за кучето си и го зарових, като се справих с всичко само със здравата си ръка и здравия си крак — почвата беше омекнала от ситния дъждец — след това взех душ и си легнах. Ако не беше сражението край пътя, не бих могъл да заспя, и до сутринта щях да съм готов за психиатрията. Сега обаче потънах в сън, също като онези, които бяха вече мъртви, и се събудих на сутринта, за да установя, че баща ми е дошъл у дома.

Седма глава

Не бих казал, че двамата се приветствахме кой знае колко за това как изглеждахме. Баща ми бе зает да приготвя нескафе, но в мига, в който ме зърна, остави бурканчето и тихо свирна.

Кимнах. Бях слязъл от спалнята, с отекъл крак, не можех да вдигна лявата си ръка над главата, а в гърдите ми сякаш имаше цяла кофа с буци лед. Господ знае какви кръгове имах под очите си.

Дъги обаче ме потресе много повече. На главата му почти не бе останала коса и беше страшно отслабнал. Над скулите му беше избила ярка розова руменина, която ми напомняше за пожар в открито за вятъра пространство.

Обяснението дойде като докосване до самото това отвратително място. Явно бе подложен на химиотерапия.

Мисля, че беше свикнал очите на околните бързо да скриват първоначалното си отвращение, защото каза:

— Да де, появи се.

— На кое място?

Той направи знак с ръка, с който обясняваше, че е кой знае къде.

— Благодаря ти, че веднага ми изпрати телеграма — рекох аз.

— Мойто момче, когато никой не може да ти помогне, най-добре е да си мълчиш.

Изглеждаше слабоват, което ще рече, че не изглеждаше всесилен. Не можех да преценя обаче дали беше притеснен.

— На химиотерапия ли си? — попитах го.

— Зарязах я преди няколко дни. Унизително е постоянно да ти се гади. — Той пристъпи напред и леко ме притисна в прегръдката си, не съвсем плътно, сякаш смяташе, че носи зараза.

— Чух един виц — рече той. — Семейство евреи чака във фоайето на болницата. Докторът отива при тях. Той е едно празноглаво копеле с бодър глас. Чулулика като влабче. — Баща ми обичаше при случай да ми напомня, така както бе напомнял на майка ми, че коренът му беше от гетото на Хелз Китчън, и да вървят всички по дяволите. Снобизмът му си оставаше с непоколебимо обратен знак и той специално си кривеше устата, за да каже „влабче“ вместо врабче.

Сега вече можеше да продължи с вица.

— „Имам, казва докторът, и добра, но и лоша новина за вас. Лошата новина е, че болестта на баща ви е неизлечима. Добрата е, че не е рак.“ Семейството казва: „Слава богу!“.

Разсмяхме се и двамата. Когато се успокоихме, той ми подаде недокоснатата си чаша кафе и започна да си слага с лъжицата ново.

— В нашия случай новината е лоша — рече.

— Че е неизлечима?

— Тим, кой би могъл да каже, мамицата му недна? Понякога си мисля, че знам точно кога е започнало. А щом съм толкова близо до началото, може би мога да открия средство да се излекувам. Казвам ти, ненавиждам хаповете, които докторите ми пробутват. Ненавиждам и себе си, че ги вземам.

— Как спиш?

— Никога не съм се хвалил, че спя добре — отговори той. После поклати глава: — Момчето ми, с всичко мога да се справя, само не и със среднощните часове. — За него това беше доста дълга реч. Затова я прекрати. — А с теб какво се случи? — попита ме.

Някак без да се усетя му разказах за боя.

— Къде остави кучето? — попита той.

— Погребах го в двора.

— Преди да си легнеш ли?

— Да.

— Значи някой те е възпитавал правилно.

Останахме в кухнята цялата сутрин. След като аз приготвих яйца, опитахме да се преместим в дневната, но мебелите на Пати не допадаха на стария докер. Затова се върнахме пак в кухнята. Навън денят беше навъсен и баща ми потрепери, поглеждайки през прозореца.

— Какво толкова ти харесва това забравено от бога място? — попита той. — Прилича ми на океанското крайбрежие на Ирландия през зимата.

— Да, но аз го обичам — отговорих.

— Ами?

— За пръв път дойдох тук, когато ме изхвърлиха от Ексетър. Помниш ли как се напихме?

— Разбира се. — Стана ми приятно, че го видях да се усмихва.