Мъжагите не танцуват

— Имаше един случай — продължи той — с един приятен на вид ерген, който се запознаваше с някое случайно момиче и го водеше в мотел. Правел секс с нея, после я скланял да си разтвори краката и я снимал с „Полароид“. След това я убивал. А след това пак й правел снимки. Преди и след това. След което изчезваше и оставяше момичето в леглото. Знаеш ли как го хванаха? Събирал си снимките в албум. Майка му била обаче ревнива и все го дебнела, затова счупила закопчалката на албума. Когато видяла съдържанието, припаднала. След като се свестила, повикала органите на реда.

— Защо ми разправяш тази история?

— Защото тя ме възбужда. Аз съм служител на закона, а тя ме възбужда. У всеки добър психиатър има малко от психопата и човек не може да бъде добро ченге, без у него да ври котлето със скрити извратености. Теб възбужда ли те моята история?

— Ти не я разказа достатъчно добре.

— Ха-ха-ха-ха, един добър прокурор направо ще е щастлив, ако ти си застанал на банката на свидетелите.

— Искам вече да си тръгвам — рекох.

— Да те откарам ли с колата?

— Благодаря. Ще се прибера пеш.

— Не съм искал да те разстройвам.

— Не си ме разстроил.

— Трябва да ти го кажа. Оня тип с „Полароида“ ме интересува. Има нещо, до което той е много близо в основни линии.

— Сигурно — рекох.

— Сайонара — сбогува се Риджънси.

Вън, на улицата, аз пак се затресох целият. В по-голямата си част това се дължеше на облекчението. През последния час все едно че бях пипал с ръце всяка дума, която произнасях. Всички думи трябваше да бъдат наредени в дадено положение. Беше нормално да изпитам облекчение, че съм излязъл от кабинета му. Само че го ненавиждах за интелигентността му. Историята, която ми беше разказал, всъщност наистина ме беше възбудила. Бе погъделичкала нещо вътре в мен.

Какво съобщение се бе опитвал да предаде? Припомних си голите снимки, които бях правил на Маделин с „Полароида“ преди години и на Пати Ларейн не толкова отдавна. Бяха скрити някъде в кабинета ми като рибки, кълвящи подводна скала. Изпитвах презряното чувство, че ги владея, само при мисълта за тяхното съществуване. Беше също като че ли държах ключовете за някакви тъмници. Пак започнах да си задавам въпроса: аз ли бях кървавият главорез?

Не мога да ви опиша какво отвращение ме обзе в този миг. Почувствах се физически зле. Марихуаната усилваше спазмите в гърлото ми, докато те почти придобиваха мощността на оргазъм в конвулсиите си. По хранопровода ми нагоре се надигнаха жлъчна течност и бърбън, както и малкото остатъци храна в стомаха, и аз се наведох през една ограда и излях мъката си върху поляната на съседа. Можех да се надявам, че дъждът ще измие греха ми.

Да, бях като човек, полузатиснат от скала, който с невероятно усилие, въпреки болката, току-що е успял да освободи тялото си. И тогава скалната маса отново се срутва върху му.

Знаех защо бях повърнал. Трябваше да се върна пак при дупката. „О, не, прошепнах сам на себе си, тя е празна!“ Но не знаех дали е така. Някакво интуитивно чувство у мен, властно като Адския град, ми нареди да отида пак там. Щом убиецът, както се твърди, винаги се връща на местопрестъплението, тогава можеше да има захвърлено нещо да ми просветне — защото аз бях убеден, че единственият начин, по който можех да доказвам на себе си още една нощ, че не нося вина за кръвопролитието, беше да се върна. Ако не се върнех, значи бях виновен. Такава беше логиката и тя се налагаше толкова властно, че когато стигнах до вкъщи, единствената ми неотложна задача беше да взема ключовете на поршето. Започнах да се подготвям, както и преди, и мислено изминах пътя дотам: шосето, черния път, песъчливата алея с бабуните — видях предварително, че от дъжда ямите се бяха превърнали в локви, после пътечката, покрития с мъх камък до дупката. Видях дори, с помощта на въображението си, пластмасовата торбичка, която фенерчето ми бе открило. Дотук можех да стигна в мислите си. След като се бях подготвил, доколкото бях успял, вече бях решил да тръгна, когато кучето започна да лиже пръстите ми. За пръв път от четири дни насам то засвидетелстваше обичта си. Затова го взех със себе си. Дойдоха ми наум и практически съображения, когато кучето навря големия си език в дланта ми: определено можех да го използвам. Защото ако в дупката нямаше нищо, кой можеше да каже дали нещо не е заровено наблизо? Обонянието му можеше да ме отведе там.

И все пак ще си призная, че онази забравена воня на кучето така накара стомаха ми да се преобърне, че изпитах вторичен порив да не го вземам. Но то вече беше в колата, със сериозен вид, като войник, тръгнал за фронта, едро черно куче порода лабрадор. (Името му, между другото, беше Каскадьор и то бе удостоено с него, защото беше твърде тъпо да научи каквито и да било номера.)