Мъжагите не танцуват

Нека кажа, че в съзнанието ми нямаше капчица съмнение какво е в състояние да ми стори той. Ако човек е бил някога в някой по-интересен затвор със специален режим, научава, че има негри и негри и че с някои от тях не бива да си има работа. Господин Грийн не беше чак от тази висша категория, иначе отдавна трябваше да бъда мъртъв. Но той можеше да се класира в по-долната: по-рядко да си имаш работа с него. Сега очите му ме гледаха свирепо и аз го гледах в отговор, а светлината в залата помежду ни се нажежи до червено — имам предвид в буквалния смисъл; не знам дали сблъсъкът на неговата ярост с моята беше така силен, че нервните влакна, които пренасят отражението на цвета до мозъка, се бяха обтегнали от високия волтаж, който преминаваше по тях, или пък всичките главни на Адския град се бяха втурнали към нас, но ми се налагаше да понеса неистовия гняв на всичко, което му се беше случило през последните двадесет и пет години (от първия шамар в люлката), а той да понесе маниакалната несъразмерност на всичко, което ми се случваше на мен. Мисля, че и за двама ни беше смайващо, че ни се налага, макар и за кратко време да изтърпим тази адска червена светлина. Нещо повече, стояхме там и се гледахме така дълго, че имах време да си припомня тъжната история на неговия живот, така, както той я бе разказал на нас двамата с Пати Ларейн вечерта, когато се бяхме запознали: това беше историята за това как той се провалил в кариерата си на боксьор.

Може да звучи неубедително, че си спомних тази история, докато парите на неговата лудост изгаряха очите ми, е, да, и аз самият трудно мога да го повярвам. Може би не бях толкова храбър, колкото си мислех, и затова се бях вкопчил в историята му с надеждата, че това ще уталожи гнева му. Не можете да ударите човек, който е изпълнен със съчувствие към вас.

Ето това е историята му. Той бил незаконороден и майка му твърдяла, че не бил нейно дете. Разправяла, че били объркали картончетата с имената в болницата. Биела го всеки ден. Когато пораснал, той спуквал от бой всички, с които се срещал в турнира „Златните ръкавици“. Бил на път да го включат в националния отбор за панамериканските игри, но му се наложило да отиде до Джорджия да види баща си. Така и не го намерил. Отишъл в един бар за бели мъртво пиян. Не искали да му сервират. Извикали щатските гвардейци. Двама от тях влезли вътре и го поканили да се махне.

— Нямате избор — уведомил ги той. — Или ми сервирайте, или ще ви пикая на номерата.

Един от гвардейците го ударил така яко с палката си, че той още начаса загубил панамериканските игри. Но още не го знаел. Само изпитвал огромна радост. Защото губел кръв, сякаш бил заклан, но това не го стреснало. Напротив, бил в пълно съзнание. Нахвърлил се върху двете ченгета, наранил ги и се наложило целият бар да се намеси, за да го обуздаят. Откарали го с усмирителна риза в затвора. Освен всичко друго и черепът му бил спукан. Повече не можел да се боксира.

Това беше тъжната история, която той разказа. Той я изложи като илюстрация на своята глупост, не на храбростта си (макар че произведе точно обратното впечатление върху Пати), и когато го опознахме по-добре, той се оказа забавен човек. Умееше да имитира чернокожите курви и го правеше, за да ни разсмива. Често се виждахме с господин Грийн и аз понякога му давах пари на заем.

Не знам дали това ще ви даде представа колко силно исках да залича всичко и колко приятна ми беше тази мисъл (след всичкото ми стремглаво мятане като плъх, който се опитва да оцелее), че бях в състояние сега да си дам сметка, че Чекията не се беше отнесъл с мен толкова зле, колкото аз с Уордли. Остатъкът от гнева ми започна да се топи и се смени със спокойствие. Нямах представа какви бяха помислите на господин Грийн, но и неговият гняв премина успоредно с моя.

— Е — започнах аз, като дадох своя дял да наруша тишината, — какво ще кажеш, сине майчин?

— Аз никога не съм имал майка — отговори той. И тъжно ми протегна длан като за петима. Пак така тъжно и аз я плеснах.

— Не знам къде е Пати Ларейн — казах.

— Не я ли търсиш?

— Не.

— Аз я търся, но не мога да я намеря.

— Кога те заряза?

Той се начумери:

— Двамата движехме три седмици. После тя стана неспокойна. И изчезна.

— Къде бяхте?

— В Тампа.

— Видя ли бившия й съпруг?

— За оня тип Уордли ли става дума?

Кимнах.

— Срещнахме се с него. Той ни покани да излезем на вечеря. После тя ходи да го види сама. Страхотно, а? Той не беше опасен. Рекох си, че тя се скива с него за нещо изгодно. Но на следващия ден изчезна. — Той имаше вид, сякаш ще се разплаче. — Тя се отнасяше много свястно с мен. Беше единствената курва, която се е отнасяла толкова свястно с мен. — Беше много тъжен. — Просто вече нямах какво да й разправям. Изчерпах си историите. — Очите му се взряха в моите. — Не знаеш ли къде е? Трябва да я намеря.

— Може би е някъде тука.

— Тука е.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се един тип. Рече, че Пати Ларейн му била казала той да ми се обади. Искала да знам. Била се върнала тука, в Провинстаун с Уордли. Мъчно й било за мен, рече оня тип.

— Кой е той?