Мъжагите не танцуват

За Риджънси това не би означавало нищо, реших аз. Освен ако Пати Ларейн, когато беше с него, не наричаше Маделин Лоръл.

— Браво — казах му. — Сега Алвин знае, че имам татуировка. В какво се състои предателството?

— Казах му, че Лоръл те чакаше, в колата долу.

— А ти защо смяташ, че се казва Лоръл.

— Ти говори с нея. От моя прозорец.

— Така ли?

— Точно това викаше. „Ще спечеля тоя бас, Лоръл.“ Това й каза.

— Може да съм викал Лони. Мисля, че виках на един мъж.

— Не, беше Лоръл. Чух името. Мисля, че Лоръл е мъртва.

— Кой ти каза това?

— Бях горе на покрива. Чух го. Затова се обадих на началника на полицията. Знаех си, че не трябваше да ти правя татуировка. Хората вършат страшни неща, след като се татуират.

— Какво друго си казал на Риджънси?

— Казах, че смятам, че си убил Лоръл. — Той се разплака.

— Как можеш да вярваш на такова нещо? — попитах аз.

— Видях Лоръл мъртва. Когато се качих снощи на покрива, я видях на хоризонта. Тя ми каза, че ти си го направил. — Чух го да си секне носа на другия край на жицата. — Борих се със съвестта си. След това се обадих на Риджънси. Не биваше да го правя. Трябваше преди това да говоря с теб.

— Какво каза Риджънси?

— Той е един задник! Бюрократ. Каза, че щял да го има предвид. Мак, аз не му вярвам.

— Е, да — рекох, — ти вярваш на мен.

— Но аз разбрах, че ти не си направил нищо. Разбрах го по гласа на Риджънси. Не звучеше убедително.

— Радвам се да чуя това.

Дишането му стана тежко. По жицата усещах как сетивата му агонизират.

— Може би нямам право да говоря кой я е убил — добави той, — но вече знам.

— Нисън — рекох аз.

— Ненавиждам ножа на Паяка — каза Харпо. — Паяка е оръдие на злото. — С тези думи той затвори телефона.

Нечия ръка ме тупаше по рамото. Обърнах се и срещнах светлокафявите очи на Чекията да искрят свирепо като очи на лъв, втренчени в моите. Цветът на кожата му беше наситеночерен, черно, примесено с тъмночервено, като на африкански негър, и от това очите му изглеждаха смущаващо светли. Още първия миг, когато го бях видял, бях разбрал, че от този човек не мога да очаквам нищо добро за брака си. Излязох прав. Преди него бе имало трима други от този тип, но господин Грийн се оказа категорично нужният господин Черньо. Все пак преди това Пати Ларейн не ме беше напускала.

Най-лошото беше, че сега не изпитвах никаква ненавист към него, дори и гняв, в това си нерадостно положение на рогоносец. Доказателство за това беше, че той се бе доближил до мен, докато говорех по телефона, дори ме бе докоснал с ръка, а аз в ответ само му бях кимнал.

Естествено, със същия успех бих могъл да бъда издигнат с хеликоптер от билото на един връх и прехвърлен на друг. Не бях изпитал ни най-малко грижите да се спускам по сипея към дъното на каньона и да се катеря нагоре по склона, не, веднага след всичките приказки на Харпо (всяка от които бе в състояние да ме лиши от разсъдък) се бях изправил пред искрите, хвърчащи от очите на Чекията, и вече направо сякаш се бях наблъскал с новокаин — до такава степен се чувствах безразличен от този свръхизлишък на стимуланти; да, всички те ми бяха подействали и вече бях кандидат за титлата „Мистър железен поглед“, напълно друсан и апатичен към резките завои на пистата тази вечер, обаче в този момент господин Грийн пак си сложи ръката на рамото ми, впи силно пръсти в него — със злоба, повярвайте ми — и попита:

— Къде на майната си е Пати Ларейн? — при което цялата му ярост преля в мен.

Аз се опомних и се освободих от ръката му не по-малко буйно и му отговорих:

— Свали си мръсните лапи от мен! — Думите дойдоха сякаш от някакво отдавнашно сбиване в гимназията. Но за пръв път не изпитвах страх от него. Не ми пукаше дали ще излезем на улицата и ще почнем бой. Мисълта, че мога да бъда пребит до смърт, ми действаше като успокоително, ценно като забравата.