Мъжагите не танцуват

И все пак предположението ми бе намерило известно потвърждение. Лоръл Оукуд изглежда бе имала планове да придобие имота за себе си. Дали защото е искала да попречи на Уордли, а оттам и на Пати Ларейн?

Зададох си въпроса: „Какво би сторила Пати Ларейн на жена, която би предприела такава маневра?“.

„Би я убила“ — беше очевидният отговор, който ми дойде на ума.

В такъв случай, ако Пати Ларейн го беше направила и то с пистолет калибър 22 със заглушител, защо Риджънси бе обезглавил жертвата? За да остави най-лесната за разпознаване част от тялото й в моята плантация с марихуана ли? До такава степен ли ме бе ненавиждала Пати Ларейн, или пък това бе омразата на Риджънси?

Неговата е, реших аз. Защото Риджънси ми беше внушил, че трябва да отида до плантацията си.

Станах и се дръпнах от телефона с по-бистра мисъл, повече гняв и повече решителност, отколкото бях изпитвал от известно време. Възможно ли беше част от куража на баща ми да се бе влял в мен? Чувствах се задължен да вярвам, че оптимизмът е най-опасната ми склонност. Внезапно изпитах импулсивно желание да погледна голите снимки, които бях направил с моя „Полароид“ на Маделин преди години и на Пати Ларейн сравнително скоро. Да си спомня за неприличните снимки точно в този момент — почувствах се окуражен от признаците на собствен характер, които забелязах у себе си. И така, нека никой не твърди, че нямам класическа индивидуалност.

Качих се горе и там, отделен в кутия за архиви, беше пликът със снимките. Имаше три на Пати и две на Маделин. На всичките снимки, боя се, и двете бяха с достатъчно раздалечени крака, за да демонстрират луциферския блясък на пъклените си долни души, да, срамните им устни бяха добре изложени на показ. Сега обаче в плика имаше десет парчета гланцирана хартия. Главите на всички бяха ловко клъцнати с ножица от телата им.

Знаете ли, вярвам, че точно това е бил моментът, който баща ми, след като е използвал градинска тел, за да закрепи двете глави към брънките на котвената верига, е избрал — там, където беше, в дълбоки води — за да хвърли ужасния си товар през борда. Знам само, че тозчас бях повален от последвалата атака на Адския град. Това беше най-мащабната бомбардировка, на която бях подлаган.

— Шибано копеле, мръсно и скапано! — изпищя първият глас.

— Зиг хайл, крадец на трупове, глупак! — извика вторият.

— Това е Тими с меките пръсти, да му смажем топките на тоя крадец!

— Да осакатим мръсния удушвач! Да разрежем рака с формата на луна, пълен с гной!

— Хей, Тими, подуши тази гнилоч, изгори този сопол!

— Ти си насилник, ти си грабител, предател такъв!

— Дайте го насам — той ми открадна къщата!

— Изнасилвач, ти си се въргалял в моето легло!

— Да изкормим този копиеносец! Да му сдъвчем патката!

— Той и баща му направиха това! Побъркани екстремисти! Пияници и убийци!

— Ти уби Джесика! — изрева в ухото ми глас.

— Дъги пречука Пати! — изпищя харпията в другото ми ухо.

— Защо? Защо сте ги убили? — попитах гласно аз.

— О, мило момче, татко ти си търси лек. Това е неговият лек. Да подуши кръв.

— За него ясно — пак на глас казах аз, — ами аз?

— Ти също си болен, скитник такъв. Ти си в наша власт.

— Махайте се, курви долни! — изкрещях.

Стоях прав в розовеещия сив въздух на здрача в кабинета си на третия етаж, очите ми бяха втренчени в океана, ушите ми бяха заслушани в пясъците на Адския град, краката ми, така ги усещах, бяха стъпили на дъното на залива, и виждах във въображението си как главите с развени руси коси се спускат надолу като морски цветя, съединени със стеблото на веригата и корена на котвата. Те падаха надолу през палисадите на водата към дъното на морето и мисля, че знам точно в кой миг котвата се докосна до него, защото гласовете замлъкнаха. Дали виковете в ушите ми бяха поздрав към главата на Пати Ларейн? Стоях вир-вода, окъпан в собствената си пот.

Сега крайниците ми започнаха да треперят некоординирано. Част от тялото ми се тресеше, останалата бе спокойна, нещо, което не ми се бе случвало преди. Точно тогава усетих как една мисъл застана в центъра на вниманието ми и въпреки цялата ми съпротива запритиска ума ми, сякаш аз и мислите ми се намирахме от двете страни на затворена врата. Накрая повече не можех да я възпирам: трябваше да огледам пистолета си (пистолета на Пати). Калибърът му беше 22.

Сигурно това ще прозвучи неправдоподобно, но знаете ли, през последните пет дни бях успял някак си да отхвърлям тази мисъл. Сега обаче призовката беше връчена: трябваше да огледам моя пистолет с калибър 22.

Беше там, където винаги си бе стоял, в шкафчето откъм нейната страна на спалнята. Стоеше си в кутията. Когато вдигнах капака й, се разнесе миризма на дим. Някой скоро беше стрелял с него и го беше прибрал непочистен. Аз ли го бях направил? Капачето на патронника бе отворено и в пълнителя липсваше един патрон.