Читаем Мъжагите не танцуват полностью

— Бъди сигурен — каза Маделин, — че го е страх от мен. Преди да излезе от къщи днес сутринта, му казах да не се обръща с гръб към мен. Казах му: „И след десет години ще те застрелям в гърба, чудовище гадно“. Той повярва. Разбрах го по лицето му. В състояние е да повярва такова нещо.

— Аз бих ти повярвал още повече — казах, ако само знаеше какво представлява калибър 22.

— О — рече тя, — моля те, недей толкова бързо да ме разбираш.

— Кой е казал това? — попитах.

— Андре Жид.

— Андре Жид ли? Ти не си го чела.

— Не казвай на никого — рече тя.

— Вземи колата си. Ще се справиш.

— Ще дойда при теб. Може би ще повикам такси. Но ще дойда. — Попита за адреса и се почувства още по-окуражена, когато й казах, че баща ми ще е с нас. — Това е мъж, с когото бих могла да живея — заяви и затвори телефона.

Пресметнах, че ще й е необходим не повече от час да си събере багажа и още един, за да дойде с колата. Ако обаче навиците й, както изглеждаше, най-вероятно бяха останали непроменени през тези десет години, можех да смятам, че ще се наложи да я чакам четири или пет часа, докато пристигне. И като се поколебах дали не е по-добре да отида да я взема с колата, реших, че не бива. Тук щяхме да се чувстваме по-силни.

В този момент чух тропота на лебедката, лодката биваше изтегляна от водата, после тежките стъпки на баща ми по платформата. Той обаче заобиколи към входната врата и си отвори с ключа, който Пати Ларейн му бе дала преди години, когато за пръв път ни беше посетил.

Пати Ларейн беше мъртва.

Тази мисъл, която се връщаше постоянно в съзнанието ми, като телеграма, доставяна всеки петнадесет минути, все така не ми предлагаше нищо освен външната си ципа. Тя беше като плика за телеграма, в който нямаше никакво съобщение. Във всеки случай никакво чувство. Да, Маделин, рекох си, бих могъл да загубя ума си по теб, но не сега.

Баща ми влезе в кухнята. Погледнах го, сипах бърбън в една чаша и сложих водата за кафето да заври. Изглеждаше уморен, както никога не го бях виждал. Но руменината на скулите все така се разливаше по лицето му. Освен това имаше благочестив вид.

— Добра работа свърши — казах.

— Доста добра. — Той ме изгледа с присвити очи като стар рибар. — Знаеш ли, бях влязъл пет километра навътре в залива, когато си помислих, че може да ме следят с бинокъл или дори още по-лошо — може би имаха дори теодолит. Ако те засичат с два такива, могат да установят точно мястото, където си изхвърлил товара. След това могат да спуснат там водолаз. Нищо сложно няма. Затова реших, че е по-добре да изхвърля товара си, докато се движа със средна скорост, и да го направя така, небрежно, от борда на лодката, който не е към брега. По този начин тялото ми скрива какво правя. Но съм сигурен, че напразно си дадох този труд — завърши той — и че никой не ме наблюдаваше. Това е най-вероятното. Обаче в онзи миг другояче се чувствах.

Кафето беше готово. Подадох му чашата. Той я изля в гърлото си така, сякаш беше стар дизел, който се зарежда с гориво.

— Тъкмо в момента, когато се готвех да го изхвърля — продължи разказа си той, — започнах да се тревожа дали градинската тел ще ги издържи. Защото, знаеш ли, най-трудното в цялата работа беше да закача тези глави на веригата.

Той навлезе в подробности. Подобно на гинеколог, който описва как пъхнал двата си пръста, за да извърти главата на бебето, тъй че да не е към задните части на майката, или, о, да, подобно на стар рибар, който ви обяснява стъпка по стъпка как да сложите стръвта на въдицата, за да остане червеят жив, той придружаваше разказа си с движения с ръка. Слушах го достатъчно дълго, за да разбера, че при операцията му се е наложило да прекара телта през кухината на едното око и през дупката, която бил пробил в черепа с някакво острие. Отново си помислих удивен колко слабо познавам баща си. Той разказваше историята с някаква съзерцателна наслада, като работник от управлението за санитарен контрол, който разправя за най-трудния си случай с боклукчийска кофа, която е почиствал в интересната си трудова кариера, и едва когато завърши, успях да разбера защо така охотно описваше всичко. В процеса на разказване той намираше някакъв лек. Не ме карайте да давам доказателства за това твърдение. Но в целия вид на баща ми се бе появило едно самодоволство и тиха наслада, сякаш бе оздравяващ болен, чието състояние се подобрява, защото не изпълнява нарежданията на лекаря.

След това той ме изненада.

— Ти почувства ли нещо необичайно — попита ме той, — докато ме нямаше?

— Защо ме питаш?

— Нямах намерение да ти казвам — призна той, — но в момента, в който пуснах котвата, чух глас.

— Какво ти каза?

Той поклати глава.

— Какво чу?

— Чух, че ти си го направил.

— Вярваш ли на такива гласове?

— Предвид обстоятелствата — не. Но бих искал да чуя от теб да го кажеш.

— Не съм го направил — заявих. — Доколкото ми е известно, не съм го направил. Започвам да мисля обаче, че по някакъв начин нося отговорност за това, което става в ума на другите. — Когато видях, че той не може напълно да схване думите ми, казах: — То е като да замърсявам канала за връзка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века