Мъжагите не танцуват

Не се почувствах гузен. Бях бесен. Колкото по-близо се изправях пред уликите, толкова по-силно се разгневявах. Пистолетът особено ме разяри, сякаш бях адвокат по углавни дела, на когото са представили още един неприятен свидетел, включен без надлежното уведомяване; да, чувствах се невинен и кипях от гняв. Как смееха! Които и да бяха те. Какви ги вършеха, опитвайки се да ме извадят от равновесие? Странното беше, че колкото по-вероятно изглеждаше на всички — включително и на баща ми — че аз съм убил поне една от тези жени, толкова по-уверен ставах, че не съм го направил.

Телефонът звънеше.

Реших, че е добра поличба, щом беше Маделин.

— Слава богу, че ти се обаждаш, скъпи — каза тя и започна да плаче.

Плътният й и дрезгав глас имаше модулации, с които да изразява онези бездни на скръб, които говорят за погубените години на любов и съдържат горещи клетви, че си се чукал в леглото с неподходящ човек. „О, миличък — успя да каже тя, — о, скъпи!“ — и пак започна. Все едно че слушах воплите на жена, която току-що е научила, че е станала вдовица.

— Скъпи — най-сетне каза тя, — мислех, че си мъртъв. Сърцето ми се вледени. — Тя пак се разрида. — Толкова се боях, че никой няма да вдигне телефона.

— Какво има?

— Тим, недей да излизаш. Заключи вратата.

Не можех да си спомня друг път да е плакала така ужасно като сега.

— Какво е станало? — с молба я попитах аз.

Тя бавно разказа всичко. Фразите й бяха накъсани. Думите й се прекъсваха от болка, страх, обида. Имаше мигове, когато не можех да разбера дали тя не е в състояние да продължи поради ужас или ярост.

Била намерила някакви снимки. Това най-сетне стана ясно. Нареждала изпраното бельо в чекмеджетата му и попаднала на заключена кутия, която не била виждала дотогава. Разярила се, че държи заключена кутия в спалнята им. Ако имал тайни работи, да ги бил скрил в избата! И затова разбила кутията.

Ужасът й се предаде и на мен. Чувах я как трепери на другия край на жицата.

— Маделин, недей така — казах, — говори ясно. Трябва да говориш ясно. Кой е на снимките?

— Пати Ларейн — отговори тя. — Пати Ларейн е на снимките. Гола. Гнусно е. — Тя започна да се задавя от думите си. — По-мръсни са от онези, които ти ми направи. Не знам дали ще мога да издържа. В мига, в който видях тези снимки, помислих, че ти си мъртъв.

— И аз ли съм на снимките?

— Не.

— Тогава защо ти мина такава мисъл?

Плачът й промени тона си. Напомняше на хленченето на малко момиченце, което е било хвърлено от коня си, и сега въпреки шока, безусловната паника и огромния си страх, смята, че трябва пак да се качи на коня. По този начин и Маделин се заставяше да види мислено снимките. След малко тя каза:

— Скъпи, аз отрязах главите на всичките до една.

— Трябва да се махнеш от тази къща — наредих й аз.

— Мисля, че той е решил да те убие.

— Маделин, махни се от къщата. Ти си в по-голяма опасност, отколкото аз.

— Искам да му запаля къщата — заяви тя. След това започна да се смее нервно. Това бе по-разстройващо, отколкото мъката й. — Но не мога. Защото може да запаля и къщите на съседите.

— Така ще стане.

— Но представи си физиономията му, когато пушкалата му се стопят.

— Слушай ме внимателно. Той има ли в колекцията си мачете?

— Няколко — отговори тя. — Също и саби. Само че използва ножици. — Тя пак започна да се смее нервно.

— Забелязваш ли да липсва някоя сабя?

— Не знам. Аз не обръщам внимание на колекцията му.

— Можеш ли да разпознаеш калибър 22?

— Това пистолет ли е?

— Да.

— Той има всякакви пистолети.

Не продължих да я разпитвам.

— Маделин, искам да дойдеш тук, при мен.

— Не знам дали мога да се помръдна. Разкъсах роклите, които той ми беше купувал. Сега съм се парализирала.

— Хей — рекох й, — разбира се, че можеш. Можеш да се раздвижиш.

— Не — отговори тя. — В момента изобщо не мога да се помръдна.

— Маделин, ако ти не дойдеш, аз ще дойда с колата да те взема.

— Недей — възрази тя. — Той има такъв разчет на времето си, че ще дойде и ще ни завари.

— Тогава стегни си куфарите и се качи на колата си.

— Не искам да шофирам — каза тя. — Цяла нощ не съм мигнала. Откакто ти идва тук, не съм спала.

— Защо?

— Защото те обичам — заяви тя.

— Добре — казах.

— Кое е добре?

— Мога да го разбера — казах.

— Естествено — каза тя. — И двете те обичаме. Не е толкова трудно за разбиране. — Реално достатъчно дълго се бе отърсвала от неволята си, за да успее да се позасмее весело. — Ти си зъл дух — заяви тя. — Само един зъл дух може да говори с такъв забавен тон при тези обстоятелства.

— Ако не искаш да шофираш — продължих аз, — повикай такси. Вземи такси до Провинстаун.

— Да пътувам осемдесет километра с такси? Не — заяви тя. — Няма да подпомагам финансово таксиметровите фирми. — Да, у нея бе останала надеждната й черта за пестеливост.

— Имам нужда от теб — казах й. — Мисля, че Пати Ларейн е мъртва.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— Видя ли я?

— Знам го.

— Добре — каза тя след малко. — Ще дойда. Щом имаш нужда от мен, ще дойда.

— Имам нужда от теб — повторих.

— Ами ако той се появи?

— Ще го посрещнем заедно тук.

— Не искам никога да виждам този човек — заяви тя.

— Може би и той се страхува от теб.