Мъжагите не танцуват

— Хич не ме е грижа, че си само наполовина ирландец — отвърна той. — Но определено си доста изроден в разсъдъка си, за да бъдеш изцяло ирландец.

— Давай, засипи ме с обиди — казах аз.

Той пак отпи от кафето си.

— Кажи ми за Грийн Чекията — рече.

— Не мога да ти следвам мисълта — отвърнах му.

Разговорът ни ставаше несигурен и разстроен като сън. Аз имах чувството, че съм се добрал до някаква неуловима истина, а той искаше да говорим за Грийн Чекията.

Но той наистина искаше.

— През цялото време — продължи той, — докато се връщах с моторницата, този Грийн Чекията не ми излизаше от главата. Имах чувството, че Пати ме кара да мисля за него. — Той замълча. — Като сантиментално копеле ли говоря за Пати?

— Може би си малко пийнал.

— Започнах яко да се напивам — заяви той — и ми е мъчно за нея. Викам си… Ти нали искаше да видиш колко съм груб в душата си?… Та, викам си, то и на едно дърто куче да му сложиш тежест и да го пуснеш на дъното, и за него ще ти е мъчно. Достатъчно груб ли ти се струвам?

— Ти го казваш.

— Гадно е. Но на мен ми е мъчно за нея. Дявол да го вземе, нали аз я погребах.

— Да, татко, ти го направи.

— Не ти стиска да го направиш. — Той млъкна. — Започвам да говоря безсмислици, нали?

— Че каква е ползата да си ирландец, ако не можеш спокойно да посрещнеш старческото изкуфяване?

Той избухна в смях.

— Обичам те! — извика.

— И аз те обичам.

— Разкажи ми за Чекията.

— А ти какво мислиш за него?

— Мисля, че е малко педал — заяви Дъги.

— Какви доказателства имаш?

Той сви рамене.

— Пати. Пати ми го каза в морето.

— Защо не подремнеш малко — предложих му. — Ще имаме нужда един от друг по-късно.

— А ти какво ще правиш?

— Мисля малко да се поослушам из града.

— Бъди нащрек — предупреди ме той.

— Ти си почини. Ако Риджънси дойде насам, говори любезно с него. Когато не те гледа, фрасни го по главата с лопатата и после го завържи.

— Много е лошо, че не говориш сериозно — каза баща ми.

— Дръж го на разстояние. Той сигурно може да се справи и с двама ни.

Разбирах какво си мисли баща ми, но той стисна здраво устни и не каза нищо.

— И да поспиш — пак му казах и излязох.

Бях го споменал сякаш между другото, но в действителност не бях далеч от това състояние. Невероятна възбуда ме бе обхванала още щом бях казал: „Нося отговорност за това, което става в ума на другите“. Осъзнах внезапно дълга си, че трябва да се кача в колата и да обиколя града. Този порив бе така властен, както силата, която ме бе обладала в пиянското ми състояние през онази нощ, когато се бях опитал да се изкатеря по колоната. Усетих в гърдите си същия страх, фин, почти изтънчен, като нюанса на най-деликатно чувство на гордост.

Подчиних се. Не бях отдал почти двадесет години от живота си на размишления върху уроците от катеренето по колоната срещу почти нищо — не, с елегантна маршова походка, доколкото ми позволяваха подутият и гноясал палец на крака и полупарализираното ми рамо, аз прекосих улицата, качих се в поршето си и бавно потеглих с една ръка върху кормилото по Търговската улица, без да знам какво търся, нито дали от мен се очакваха подвизи, не, изпитвах, мисля, нещо като възбудата, която обхваща африканския ловец, когато е близо до едър дивеч.

Градът беше тих. Градът нямаше нищо общо с моето настроение. В центъра „Шхуната“ бе полупразна, а през прозорците на „Кофата с кръв“ видях само един играч на билярд, който обмисляше следващия си удар. Той изглеждаше така самотен, като келнера, когото Ван Гог бе нарисувал, изправен в средата на кафенето в Арл.

Завих надясно към Градския съвет и паркирах на отсрещната страна на улицата, където бе входът за полицейския участък на приземния етаж. Празната кола на Риджънси стоеше отпред, препречила друга кола при паркирането. Двигателят й работеше.

Тогава се появи съблазънта, недвусмислена като повелята да се покача на колоната. Тя ми внушаваше да изляза от колата си, да отида до неговата, да изключа двигателя, да взема ключовете му, да отворя багажника му и да погледна вътре — като говорим за творческо въображение, аз наистина видях мислено неговото мачете в багажника! — щях да го взема, да заключа багажника, да пъхна ключа в стартера, да запаля двигателя, да се махна от колата му, бавно да отида до поршето си и да напусна благополучно сцената, да, видях всичко това преди да се бе случило, и то така живо, както мислените ми пътувания до дупката, преди да потегля. Сега първата ми реакция беше — да, направи го! Втората беше — не бива.

Тогава разбрах онова, което никога преди не бях съзнавал: че у нас има не една, а две души, нашите баща и майка — в най-лошия случай! — нощта и денят, ако щете, не, това не е тълкувание на двойствеността ни, аз притежавах две души, които бяха като два коня в един впряг — неподходящи за него! — и когато едната кажеше „да“, другата казваше „не“, а клетият колар беше моя милост, който сега направи избора си: да, ще го направя, трябва да го направя. Не можех още веднъж да преживея поражението с колоната.