Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Опитах се да задам следващия въпрос тактично. Имах чувството, че разговарям с непознат човек и току-що съм му разказал виц за поляци. А сега трябваше да попитам: „Вие случайно да не сте поляк?“. Така че със забележима стеснителност в гласа си попитах:

— Знаеш ли кой е убил Паяка?

— Ами, щом искаш да научиш, аз го направих.

— Ти?

— Мръсна работа — каза Уордли.

— Изнудваше ли те?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Тим, струва ми се, че ти напоследък имаше проблеми с едни глави. При мен проблемът бяха телата. Разбираш ли, Паяка и Студи извършиха погребалния обред.

Осмелих се да направя предположение.

— Те погребаха телата ли? — попитах.

— На двете жени.

— Къде? Бих искал да знам.

— Точно там, където отиваме.

— Страхотно.

И двамата замълчахме.

— В самия Адски град — казах аз.

Той кимна.

— Знаеш ли за Адския град? — попитах го.

— Естествено. Пати Ларейн ми разказа. Тя е побъркана на тази тема. Жалко, че останките й са така разхвърляни.

— От нейна гледна точка — да.

— Къде е главата? — попита Уордли.

— На дъното на океана. Не знам подробностите, за да ти кажа нещо повече. Не съм присъствал.

— Не мисля, че ми се ще да й направя чак такава услуга, тъй или иначе — каза той, — да събера останките й.

Не можех лесно да намеря какво да кажа.

— Къде са погребани Студи и Паяка? — попитах.

— Наблизо. Всички са заедно. Двете жени и двамата мъже. Достатъчно са близо и могат да си направят танцови двойки, ако душите им възкръснат. — Той беше обзет от краткотраен пристъп на веселие, но тъй като смехът му излизаше без звук, не бих казал, че някой от двама ни очакваше да се присъединя.

Тогава той вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Както очаквах, чу се пукот — сякаш надута книжна кесия внезапно беше се спукала, слаба работа.

— Защо го правиш? — попитах.

— Изблик на чувства — отговори той.

— А-а.

— Чувствам се прекрасно. Приключих с погребенията си. Хубава работа свърших.

— Не ти ли помогна Чекията?

— Естествено, че не. Аз го изпратих, както ти казах, да върви с Бет. Беше твърде превъзбуден да стои тук в състоянието, в което бе изпаднал. Винаги съм знаел, че е много як, но той успя да убие Студи с голи ръце. Просто го удуши.

— Къде?

На лицето му сякаш се появи опърничав израз. Казвам „сякаш“, защото не можех ясно да го видя на лунната светлина, но останах с впечатлението, че предпочита да не отговори на този въпрос единствено защото изпитваше наслада от отказа си да отговори.

— Защо искаш да знаеш? — най-сетне попита той.

— Любопитство.

— Страстта към знанието е толкова силна — каза той. — Смяташ ли, че ако те убия, не казвам нито че ще го направя, нито че няма, и да си призная, още не съм взел решение, смяташ ли, че ще се озовеш в покоите на мрака по-добре екипиран, ако си получил удовлетворителен отговор на някои от въпросите си?

— Да, мисля, че точно такова чувство изпитвам.

— Добре. Аз също. — Той хитро се усмихна. — Всичко стана в гората край Провинстаун. Студи имаше една барачка близо до шосето. При това съвсем уединена. Вдигнахме малко шум.

— И ти остави двамата мъже да лежат вътре и заведе Чекията на гости у Бет?

— Да.

— И те двамата тръгнаха на път? Ей така?

— Е, те още предишната нощ бяха започнали. Очевидно след като ти си си тръгнал от „Шхуната“, тя добре се е позабавлявала. А аз ги подтикнах да тръгнат заедно.

— Но защо Чекията е убил Студи?

— Защото аз го насъсках. — Уордли кимна. — Да, казах му, че Студи е убил Пати Ларейн и е премахнал трупа й, като е нахранил с него кучетата си.

— Господи боже!

— Студи дори нямаше куче — каза Уордли, — доколкото ми е известно. Но човек би предположил, че трябва да има. Той е такава гадина, че не може да няма някой звяр.

— Бедния Студи. Наистина ли той уби Пати Ларейн?

— Не.

— Кой го направи?

— Ще ти кажа след малко може би. — Той така дълбоко потъна в размисъл, та започнах да мисля, че дулото на пистолета му може да се отпусне надолу, но уви, това не ставаше. Държеше го насочено към мен. Бих казал, че въздействието му беше така мощно, както ярката светлина в очите по време на разпит.

— Ами — най-сетне обадих се тихо аз, — да вървим вече.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

Тръгнахме.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Естествено.

— Как успя да довлечеш двамата мъже чак тук, Адския град?

— Просто ги натиках в багажника на колата си и ги закарах до къщата, която съм взел под наем. Тя впрочем е в Бийч Пойнт. Сега там няма никой. Тъй че не беше кой знае колко сложно да прехвърля труповете в моторницата си. Особено през нощта.

— Не бяха ли тежки?

— Аз съм малко по-як, отколкото изглеждам.

— Преди не беше.

— Сега тренирам, Тим.

— И аз трябва да го правя.

— Сигурно.

— Значи пренесе труповете по вода до Адския град и ги погреба там?

— Само труповете на мъжете. Всъщност още от началото трябваше да направя всички погребения сам. Ако не им бях възложил тази дребна задачка, Паяка и Студи нямаше да могат да упражняват такъв натиск върху мен.

— Но така или иначе след това последно погребение ти се върна с моторницата в къщата си в Бийч Пойнт?

— Да.

— И сигналното устройство те доведе при мен?

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века