Мъжагите не танцуват

Опитах се да задам следващия въпрос тактично. Имах чувството, че разговарям с непознат човек и току-що съм му разказал виц за поляци. А сега трябваше да попитам: „Вие случайно да не сте поляк?“. Така че със забележима стеснителност в гласа си попитах:

— Знаеш ли кой е убил Паяка?

— Ами, щом искаш да научиш, аз го направих.

— Ти?

— Мръсна работа — каза Уордли.

— Изнудваше ли те?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Тим, струва ми се, че ти напоследък имаше проблеми с едни глави. При мен проблемът бяха телата. Разбираш ли, Паяка и Студи извършиха погребалния обред.

Осмелих се да направя предположение.

— Те погребаха телата ли? — попитах.

— На двете жени.

— Къде? Бих искал да знам.

— Точно там, където отиваме.

— Страхотно.

И двамата замълчахме.

— В самия Адски град — казах аз.

Той кимна.

— Знаеш ли за Адския град? — попитах го.

— Естествено. Пати Ларейн ми разказа. Тя е побъркана на тази тема. Жалко, че останките й са така разхвърляни.

— От нейна гледна точка — да.

— Къде е главата? — попита Уордли.

— На дъното на океана. Не знам подробностите, за да ти кажа нещо повече. Не съм присъствал.

— Не мисля, че ми се ще да й направя чак такава услуга, тъй или иначе — каза той, — да събера останките й.

Не можех лесно да намеря какво да кажа.

— Къде са погребани Студи и Паяка? — попитах.

— Наблизо. Всички са заедно. Двете жени и двамата мъже. Достатъчно са близо и могат да си направят танцови двойки, ако душите им възкръснат. — Той беше обзет от краткотраен пристъп на веселие, но тъй като смехът му излизаше без звук, не бих казал, че някой от двама ни очакваше да се присъединя.

Тогава той вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Както очаквах, чу се пукот — сякаш надута книжна кесия внезапно беше се спукала, слаба работа.

— Защо го правиш? — попитах.

— Изблик на чувства — отговори той.

— А-а.

— Чувствам се прекрасно. Приключих с погребенията си. Хубава работа свърших.

— Не ти ли помогна Чекията?

— Естествено, че не. Аз го изпратих, както ти казах, да върви с Бет. Беше твърде превъзбуден да стои тук в състоянието, в което бе изпаднал. Винаги съм знаел, че е много як, но той успя да убие Студи с голи ръце. Просто го удуши.

— Къде?

На лицето му сякаш се появи опърничав израз. Казвам „сякаш“, защото не можех ясно да го видя на лунната светлина, но останах с впечатлението, че предпочита да не отговори на този въпрос единствено защото изпитваше наслада от отказа си да отговори.

— Защо искаш да знаеш? — най-сетне попита той.

— Любопитство.

— Страстта към знанието е толкова силна — каза той. — Смяташ ли, че ако те убия, не казвам нито че ще го направя, нито че няма, и да си призная, още не съм взел решение, смяташ ли, че ще се озовеш в покоите на мрака по-добре екипиран, ако си получил удовлетворителен отговор на някои от въпросите си?

— Да, мисля, че точно такова чувство изпитвам.

— Добре. Аз също. — Той хитро се усмихна. — Всичко стана в гората край Провинстаун. Студи имаше една барачка близо до шосето. При това съвсем уединена. Вдигнахме малко шум.

— И ти остави двамата мъже да лежат вътре и заведе Чекията на гости у Бет?

— Да.

— И те двамата тръгнаха на път? Ей така?

— Е, те още предишната нощ бяха започнали. Очевидно след като ти си си тръгнал от „Шхуната“, тя добре се е позабавлявала. А аз ги подтикнах да тръгнат заедно.

— Но защо Чекията е убил Студи?

— Защото аз го насъсках. — Уордли кимна. — Да, казах му, че Студи е убил Пати Ларейн и е премахнал трупа й, като е нахранил с него кучетата си.

— Господи боже!

— Студи дори нямаше куче — каза Уордли, — доколкото ми е известно. Но човек би предположил, че трябва да има. Той е такава гадина, че не може да няма някой звяр.

— Бедния Студи. Наистина ли той уби Пати Ларейн?

— Не.

— Кой го направи?

— Ще ти кажа след малко може би. — Той така дълбоко потъна в размисъл, та започнах да мисля, че дулото на пистолета му може да се отпусне надолу, но уви, това не ставаше. Държеше го насочено към мен. Бих казал, че въздействието му беше така мощно, както ярката светлина в очите по време на разпит.

— Ами — най-сетне обадих се тихо аз, — да вървим вече.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

Тръгнахме.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Естествено.

— Как успя да довлечеш двамата мъже чак тук, Адския град?

— Просто ги натиках в багажника на колата си и ги закарах до къщата, която съм взел под наем. Тя впрочем е в Бийч Пойнт. Сега там няма никой. Тъй че не беше кой знае колко сложно да прехвърля труповете в моторницата си. Особено през нощта.

— Не бяха ли тежки?

— Аз съм малко по-як, отколкото изглеждам.

— Преди не беше.

— Сега тренирам, Тим.

— И аз трябва да го правя.

— Сигурно.

— Значи пренесе труповете по вода до Адския град и ги погреба там?

— Само труповете на мъжете. Всъщност още от началото трябваше да направя всички погребения сам. Ако не им бях възложил тази дребна задачка, Паяка и Студи нямаше да могат да упражняват такъв натиск върху мен.

— Но така или иначе след това последно погребение ти се върна с моторницата в къщата си в Бийч Пойнт?

— Да.

— И сигналното устройство те доведе при мен?