Мъжагите не танцуват

Не беше лесно да се върви. Вълноломът се простираше на километър и половина през песъчливите мочурища и заливчета и човек трябваше да избере внимателно маршрута си по лъскавите, черни, заоблени блокове. В горния си край те бяха почти на едно ниво, като неравна пътека, но от време на време се налагаше да се пресича цепнатина, широка метър и двадесет — метър и петдесет, защото иначе трябваше да се смъкваш от ръба на един висок блок и да се покатерваш на другия. В тъмното и заради контузиите ми напредвахме бавно. На него това не му пречеше. Зад нас от време на време някоя кола идваше по Търговската улица към колелото и свиваше или към „Странноприемницата на Провинстаун“, или продължаваше покрай мочурищата към мястото, където се излизаше на извънградското шосе, но след като ние бяхме извървели няколкостотин метра по вълнолома, тези коли все едно че бяха на доста голямо разстояние. Фаровете им изглеждаха далечни като работните светлини на корабите в океана.

Приливът беше висок, но вече се оттегляше и горната част на блоковете на вълнолома бяха на около два и половина — три метра над водата. Отдолу се носеше шумът на водата, която се процеждаше откъм мочурищата през бреговото укрепление. Може би беше поради болката в крака и мощното пулсиране в рамото ми, но се бях примирил. Ако бе решено, животът ми можеше да свърши и на този безкраен вълнолом, е, имаше и по-лоши места, затова се вслушвах в тревожните крясъци на чайките, смутени от нощния ни преход. Колко шумни бяха тези спорове и споразумения в нощта! Имах усещането, че бих могъл да чуя дори как горската трева се поклаща в заливчетата и как сюнгерът гризе раковините на стридите. Изхвърлените на брега водорасли и морска дантела започваха да шепнат върху скалите, когато надигналите се вълни се залюляваха откъм вълнолома. Беше безветрена нощ, която, ако не бе ноемврийският хлад, напомняше за лятото, заради спокойствието на водата, но не, беше си истинска нощ на късната есен: една северна хладина се бе разстлала върху безветрието и ни говореше за онези отвъдни пространства, където царствата на магнетизма са ледени и застинали.

— Умори ли се? — попита той.

— До края ли си решил да вървим?

— Да — отговори той, — и ще те предупредя, че след като извървим това, имаш да ходиш още осемстотин метра по плажната ивица. — Посочи някъде вляво, може би по средата на разстоянието от края на вълнолома до фара, към един нос, на километър и половина по-нататък и по-вляво, в горния край на дългата, ограждаща Кейп Код плажна ивица. По продължение на този километър и половина дълга ивица нямаше нито къщи, нито пътища, нямаше нищо, освен пътека в пясъка за превозни средства с четири задвижващи колела. В ноемврийската нощ едва ли някое би се появило насам.

Някога там бе процъфтявал Адският град.

— Доста дълъг път — казах.

— Гледай да се справиш — в отговор рече той.

Той се движеше на доста метри зад мен, за да не му се налага да държи пистолета в ръка, и когато стигнех до труден етап (а имаше едно или две спускания, където блоковете се бяха слегнали и бяха станали хлъзгави от оттеглящия се прилив), той просто ме изчакваше да премина, след което сам преодоляваше трудното място.

След известно време се почувствах ободрен. При катастрофални събития дребните случки са от особена важност и пръстът на крака ми, дори да беше счупен, при все това ми се струваше, че се сгъва вече по-лесно, а лявата ми ръка успяваше да извършва и други движения, без да ме боли. Освен това не се чувствах силно изплашен. Въпреки всичко, което знаех за него от затвора, не можех винаги да приемам Уордли на сериозно. В края на краищата, бях го виждал как плаче, в деня, когато ни бяха изгонили от училище. От друга страна пък, не изпитвах желание да предизвиквам пръста му върху спусъка с някоя невъздържана постъпка. Старите му навици от юношеските години можеха да се окажат опасни.

След като бяхме извървели повече от половината разстояние, помолих за кратка почивка. Той кимна и седна на около три метра от мен, достатъчно близо, за да можем да поговорим. Сега държеше в ръка пистолета. И точно тук попълни знанията ми с някои подробности. Искаше му се да разговаря.

И накратко: Нисън бил мъртъв. Студи бил мъртъв. Бет била напуснала града с Грийн Чекията.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах го.

— Видях как Чекията уби Студи. И със сигурност видях как Бет и Чекията тръгват на път. Всъщност аз им дадох пари. Заминаха с фургона, който ти изпочупи. Той е неин.

— За къде заминаха?

— Бет мислеше да посети майка си и баща си в Мичиган. Те, както изглежда, са пенсионери и живеят в Шарлевоа.

— Чекията сигурно ще направи силно впечатление там.

— Представителните негри имат „картбланш“ навсякъде, с изключение на Нюпорт — отговори ми той сериозно.

— Бет не се ли опечали за Паяка?

— Казах й, че е офейкал. Не изглеждаше особено разстроена. Каза, че щяла да продаде къщата. Мисля, че бе започнала да тъгува за Мичиган.

— Тя знае ли, че Студи е мъртъв?

— Естествено, че не. Кой би я осведомил?