Мъжагите не танцуват

И така, слязох от колата си. За мое нещастие страничната улица беше безлюдна, като по този начин не ми предлагаше претекст да се забавя, и аз, накуцвайки пресилено (сякаш в очите на полицията един сакат би могъл да стори по-малко зло), пресякох улицата до колата му — сърцето ми биеше толкова мощно, че страхът ми преминаваше през стадия на световъртеж направо в делириума на опиянението. Давали ли са ви някога упойка с маска, за да видите как концентричните кръгове дълбаят мозъка ви, докато губите съзнание? Аз ги видях сега, когато извадих ключовете от колата му.

„О, здрасти, Риджънси — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да взема една щанга за гуми от багажника ти.“

„Нямам нищо против“ — отговори той, извади пистолета си и ме застреля.

И изчезна. Видението изчезна. С изтръпнали пръсти на краката и с разтреперана ръка пъхнах ключа в ключалката на багажника.

Неговото мачете беше вътре.

В този миг, когато сърцето ми се преметна — като котка по жица с високо напрежение и си помислих, че ще умра, аз усетих, че докосвам някаква забравена струна на ликуване и болка. Него го има. Това го има. Те са там. Беше потвърждение, че животът ни, който живеем с всичките си стремления и целия си разум, е само половината от нашия живот. Другата половина принадлежи на нещо друго.

Първият ми порив беше да побягна. Но вместо това изтръгнах неговото мачете от дъното на багажника — беше се залепило там! — хлопнах задния капак на полицейската патрулна кола, заставих се (това беше стъпката, която изискваше най-големи усилия в цялата серия) да вляза и да остана в неговата кола достатъчно дълго, за да запаля пак двигателя, и едва тогава имах възможност да прекося улицата до моята кола. След като вече потеглих, воланът на поршето вибрираше постоянно в здравата ми ръка и накрая се видях принуден да го уловя с двете. Пет пресечки след Брадфорд стрийт спрях за малко под една лампа и огледах мачетето. Беше цялото в засъхнала кръв от страната на острието, която не беше залепнала за гумената подложка в багажника. Всичките ми представи за Риджънси рухнаха. Никога не бих могъл да си го представя, че може да е толкова небрежен.

Но нима ако той беше използвал това оръжие срещу Джесика (но, да, трябва да го бе използвал), нима беше възможно оттогава да не е имал случай да види острието отблизо? Когато човек се готви да спи над бездната, той се чувства по-спокойно като разбере, че колегите му маниаци също познават чувството на страх и трепет.

Потънал в размислите си, обиколих целия град, преди да стигна до простия извод, че е по-добре да преместя неговото мачете в багажника си, вместо да го държа до себе си на предната седалка. Точно тогава се намирах на колелото в края на Търговската улица, където първите заселници се бяха приземили и където сега вълноломът пресичаше мочурището. Спрях там, вдигнах предния си капак и оставих мачетето вътре — забелязах, че острието беше нащърбено, след което затворих капака и видях как зад мен спира кола.

От нея слезе Уордли. Вероятно беше поставил ново сигнално устройство на задната ми броня. Господи, аз дори не бях проверил колата си.

След това той се приближи към мен. Бяхме сам-сами край вълнолома и луната хвърляше достатъчно светлина, за да се виждаме.

— Искам да поговоря с теб — рече той.

В ръката си държеше пистолет. На дулото със сигурност имаше поставен заглушител. А освен това, да, пистолетът приличаше на моя — калибър 22. Не беше необходимо кой знае колко творческо въображение, за да се предположи какъв е върхът на специалния куршум, който бе вкаран в патронника.

Осма глава

— Уордли — казах аз, — изглеждаш ужасно. — Гласът ми обаче трепереше достатъчно, за да развали внушението, че не съм респектиран кой знае колко от оръжието му.

— Бях — рече той — на погребална служба.

Дори на неясната светлина на луната, процеждаща се мъжделиво през леките облаци, можех да видя, че чак косата и очилата му бяха изцапани с мокър пясък.

— Да се поразходим по скалите — предложи той.

— Трудно ще ми бъде — казах му, — нараних си крака, когато ритнах Студи.

— Да — отговори Уордли, — той смяташе, че си го ритнал. Беше ти много ядосан.

— Очаквах го днес да ме потърси.

— Няма повече да видим Студи — каза Уордли.

Той направи лек знак с цевта на пистолета си, сякаш ми посочваше най-удобния стол в стаята. Тръгнах няколко крачки пред него.